През далечната 2000 г. вдовицата на Кърт Кобейн, Къртни Лав произнася паметна реч пред американския Конгрес. Поводът са промени в законодателството, свързани с авторските права, а Лав е поканена като един от едва няколкото представители на изпълнителите.
По повод Световния ден на интелектуалната собственост - 26 април, ви предлагаме кратък откъс от нейната реч, разкриващ как работеше музикалната индустрия преди да бъде притисната от реалностите на Интернет. В този откъс Къртни Лав дава за пример фиктивна музикална група, която евентуално е успяла да сключи договор с голяма музикална компания и проследява какво се случва след това.
Тази история е за банда, която сключва огромна сделка с музикална компания, според която получава 20 процента отчисления от продажбите на музиката си и един милион долара в аванс. (искам да знаете, че никоя група никога досега не е получавала цели 20 процента отчисления, но все тая.)
Това е моята "смешна" сметка, базирана на реалността в бизнеса - и просто искам да кажа, че тя е по-точната сметка, отколкото онази, която Едгар Бронфман-Младши (президент и изпълнителен директор на Seagram, които тогава притежават Polygram, също поканен за участие в дебатите в КОнгреса - бел. ред.) би ви дал.
Какво става с тези един милион долара?
Групата похарчва половин милион, за да запише своя албум. Това им оставя $500 000. Плащат $100 000 на техния мениджър за 20 процента комисиона. Плащат по $25 000 на своя адвокат и мениджър.
Това оставя общо $350 000 за четиримата членове на групата, които те да разделят помежду си. След $170 000 за данъци, остават $180 000. Което води до $45 000 на човек.
Това са $45 000, от които да живееш в продължение на година, докато албумът излезе.
Приемаме, че албумът става голям хит и се продава в милион копия. (Как начинаеща банда продава един милион копия от дебютния си албум е съвсем друга дискусия, която обаче би била базирана на основните граждански познания от училище, които имаме за картелите.
Казано простичко, антитръстовите закони в тази страна са като цяло майтап - те ни защитават точно толкова, че да не се налага да преименуваме нашата служба за поддръжка на парковете на Phillip Morris National Park Service.)
И така, тази група пуска два сингъла и прави два видеоклипа. Производството на двата видеоклипа струва един милион долара и 50 процента от разходите за клиповете се удържат от отчисленията на групата.
Групата получава и $200 000 като поддръжка за турнетата, от която им удържат 100 процента.
Звукозаписната компания похарчва $300 000 за промотиране на групата по радиото. Трябва да плащаш за такава промоция, за да стигне твоята песен до радиоефира. Тази промоция е система, при която звукозаписните компании използват посредници, така че да могат после да твърдят, че не знаят, че радиостанциите получават пари, за да пускат тяхната музика.
Всички тези разходи за промоция се пишат отново на сметката на групата
Тъй като първоначалният аванс от един милион долара също трябва да се върне, групата дотук вече дължи $2 милиона на звукозаписната фирма.
Ако всичките един милион копия на албума се продадат на пълната цена и без отстъпки, то бандата печели общо $2 млн. от отчисления, тъй като техните 20 процента отчисления се свеждат до $2 на копие.
Два милиона долара приходи от отчисления минус два милиона долара разходи, които трябва да се върнат на музикалната компания, е равно на... нула! Толкова е всъщност печалбата на групата след целия труд - ако има невероятно добър договор и огромен успех.
А колко пари прави звукозаписната компания?
Компанията събира от един милион продадени албума $11 млн. приходи.
Производството на CD струва $500 000, в аванс дават на групата $1 млн. Плюс това имат $1 милион разходи за видеоклиповете, $300 000 за промоции по радиото и $200 000 за поддръжка на турнета.
Компанията плаща и $750 000 отчисления за издателите.
Похарчва и $2.2 млн. за маркетинг. Това са основно реклами в магазините, но маркетингът е и тези огромни постери на Мерилин Менсън на "Таймс Скуеър" и уличните скаути, които карат наоколо с микробуси и връчват черни тениски на Korn и обърнати наобратно бейзболни шапки. Без да упоменаваме пътуванията до офшорките, кеша за бакшиши за всички и прочие други подобни разходи.
Като съберем всичко това, звукозаписната компания е похарчила около $4.4 млн.
Така че тяхната печалба финално е $6.6 млн. А групата би могла да работи в денонощен супермаркет, за да се изхранва.
Естествено, музикантите са се забавлявали. Да се чуеш по радиото, да продаваш албуми, да печелиш нови фенове и да бъдеш показван по телевизията е чудесно, но сега групата няма достатъчно пари да си плати наема - и никой от тях няма никакъв кредит.
Най-лошото от всичко е, че след всичко това групата не притежава нищо от създаденото от нея. Все едно да плаща ипотека цяла вечност, но всъщност никога да не притежават къщата, която изплащат. Както казах: това е аренда. Нашите медии казват: "Сега реват нещастните попзвезди, а добре се позабавляваха. Майната им за това, че сега се оплакват". Аз обаче казвам, че има нужда от диалог.
Когато погледнеш на реда върху един CD, в който се изписват правата, там пише Copyright 1976 Atlantic Records или Copyright 1996 RCA Records. Когато погледнеш книга обаче, там пише нещо като Copyright 1999 Сюзън Фалуди, или Дейвид Фостър Уолъс. Авторите притежават книгите си и ги лицензират на издателите. Когато договорът изтече, писателите получават книгите си обратно. А звукозаписните фирми притежават нашите авторски права завинаги.
Системата е направена така, че почти никой да не си получава парите.
