Когато започвам ревю за някоя от старите реликви в киното, винаги се колебая дали да се напъвам и да казвам неща, които са казвани хиляди пъти преди мен. Какъв е смисълът и какво ще промени?
Същият е случаят и с "Титаник". Наясно съм, че каквото и да напиша, пак ще има зрители, които ще заклеймяват филма на Джеймс Камерън като "смотана любовна история", и други, които могат да го гледат отново и отново, без значение какво се казва в някакво странично мнение.
Била съм и в двата лагера и честно казано, съжалявам повече първите, защото те са по-непропускливи и едва ли ще дадат шанс на лентата, за да променят отношението си към нея. Дори сега, 25 години след премиерата, когато филмът се връща в киносалоните в подобрена HFR 3D версия.
Това вече е жалко и за него си струва да се пише.
"Титаник" е филм с безспорни качества и без да се обиждате, но - ако не ги забелязвате, вие сте филмов инвалид. Не казвам, че историята е безгрешна и от нея няма какво да се желае, а че е несправедливо да се оценява като "боза".
Стига човек да се прежали и да погледне към още "зелените" Лео и Кейт отвъд тинейджърските хормони, които вероятно са го тресели през 1997 г., отвъд снобизма и отвъд страха да не го вземат за прекалено лигав, вероятно ще забележи двете най-големи достойнства на "Титаник" - той е емоционален и визуален спектакъл, който не е мръднал за 25 години.
Нека забравим за това кой какво си харесва и къде са слабите му места в киното. Като начин на разказване, Джеймс Камерън удря правилните струни още с първите сцени на "Титаник".
Филмът започва с подводна експедиция на потъналия митологичен лайнер. Камерата разхожда зрителите между ръждясалите останки и тинята, а фонов глас обяснява накратко развръзката, която всички знаем. Това е символ на трагично пътешествие за милиони долари, което потъва след удар в айсберг, оставяйки хиляди загинали след себе си.
"Титаник" изглежда като поетична алегория за погребаната човешка суета и самозабрава.
Още в откриващата сцена Джеймс Камерън майсторски оплита легендата, фантазията и истината, но понеже болшинството сме там, за да оплакнем окото по Кейт и Лео, този начален тон може да се пропусне. А той е важен, защото след него Камерън тръгва по линията между измислицата и реалността, без нито веднъж да кривне.
"Титаник" има историческа основа, която ангажира зрителите. Интересуваме се кой ще оцелее и кой ще умре. Но има и романтична фикция, която не би издържала проверката на истинския живот.
Джеймс Камерън е направил така, че реалността и фантазията да са неразличими една от друга. И толкова убедително го е режисирал, че 25 години след излизането на лентата хората продължават да спорят дали на вратата в ледения океан е имало място за Джак (Леонардо ди Каприо).
Без да си дават сметка, че романсът на Джак и Роуз (Кейт Уинслет) е фикция и всъщност няма значение дали двамата герои могат физически да се поберат на онази врата. Джак трябва да умре, защото неговата роля в сюжета се изчерпва.
Той диша само за да даде кураж на Роуз да зареже тираничния си годеник и алчната си майка и когато изпълнява функцията си, режисьорът го убива.
А в края на филма, когато се намеква, че може би този персонаж изобщо не е съществувал, защото никъде не е регистриран и само главната героиня го помни, смесването на фантазията с реалността стигат до перфектната си консистенция.
Никой не е сигурен дали Роуз не преувеличава или идеализира "Титаник", но все пак ѝ съчувства, защото тя минава през период, на който масовата публика лесно ще откликне - първото влюбване.
Камерън е несравним в развиването на елементарни истории като тази и тук разбирайте - не глупави, а едноизмерни, такива, които се движат само по една плоскост, без да задълбават.
Романтиката при него е в центъра на сюжета и я е украсил богато, с най-култовите сцени за любов, виждани в киното, като останалото е просто декор.
Режисьорът маркира социалните класи на кораба, дава минутна внимание на създателите му, които заслужават съдбата си, но редуцира героите, за които трябва да ни пука, до двама. Така че, когато трагедията удари, да бършем сълзи под 3D очилата, понеже катастрофата се изживява от герои, за които ни е грижа.
"Титаник" иска да емпатизираме на починалите и успява да намери път към чувствителността на аудиторията, използвайки класиката за "Ромео и Жулиета". Може да не сте били на потъващ кораб, но със сигурност сте се влюбвали и щом Камерън иска сълзите ви, по тази точка ви хваща натясно.
Оставени са и спасителни лодки, с които филмът бяга от обвиненията за исторически неточности - разказът се развива през призмата на старица, 85 години след събитията, която е била неопитно 17-годишно момиче, когато всичко се е случило. Ако намирате дупки в сюжета, винете паметта на Роуз.
"Титаник" е фантастичен балон, в който Джеймс Камерън е вкарал реалността, без да го спука. Точно както е заснел цялата зрелищна картина с ефекти на зелено платно. Изглежда плътна и истинска, но е дело на въображението му.
Може да харесвате или не харесвате това, което той е направил. Както се казва - въпрос на личен вкус е. Но не може да се отрече, че продукцията е изпипана до ниво на непреходност, за което много други филми за бедствия могат само да си мечтаят.
Присъдата за "Титаник":
