"Кадрови недостиг" е главната причина за "липсата на алтернатива". Това са фрази, които с повод и без повод се употребяват у нас: във властта и опозицията, в държавата и общините, в големия и дребния бизнес, в културата и спорта...
Обществото може да излезе от ступора на оцеляването, само ако се вгледа в отделния човек, ако се опита да го подкрепи по трудния път на свободата и изграждането му като личност. В периода от Освобождението до наши дни личността е подценявана, преследвана, мачкана и унищожавана.
Обществото ни не пести случайния куршум за Алеко Константинов - в спора за една крива нива. Нашето общество е отгледало и изучило офицерите, които с тел удушават Гео Милев заради една поема. Двайсетина години по-късно, за една карикатура, с лопати е умъртвен Райко Алексиев...
Десетилетия ние не успяваме да прочетем и критично да анализираме страници от историята си. А те не са маловажни, защото в тях се крие истината за собственото ни обезчовечаване.
Не ме разбирайте погрешно. Лекотата, с която България се лишава от светлите си умове, не е по-различна от онази, с която всеки ден зачеркваме деца и възрастни, болни, бедни и богати...
След като кървавата вълна на терора около 1944 г. се отича, обществото се отдава на мирен труд. А на челно място в списъка на режима с преследваните отново е личността. В науката, културата и икономиката бързо свикваме с посредствеността - основна характеристика за следващия половин век.
Нашето общество приема безконечните жертви. Трудовите злополуки в архаичния металургичен комбинат "Л. И. Брежнев" (чиито останки са популярни като "Кремиковци") и себеподобните му остават скрити за хората в страната.
Всяка година страшната ни армия, без да воюва, дава по 20-25 жертви, а генералите потриват довлно ръце, защото на учението "Щит на Варшавския договор" има трима загинали, което ще рече: "Не само съветските другари знаят как се правят такива маневри". По същото време, в иначе добре замислените трудови войски, цари беззаконие, унижение и робска експлоатация.
Тези войски бяха закрити след като 14 войници загинаха в катастрофа на връщане от поредната анагария за приятел на началника.
Предходният режим правеше кадрова селекция само в редиците на правоверните партийци и така изолира хиляди учители, лекари, учени, инженери и творци, които не влизаха в тази категория.
Сблъсъкът между система, която цени - и оценява - личността, и такава, която по презумпция я пренебрегва, бе с предизвестен победител. Накрая едните правеха - и правят, мерцедеси, а другите трабанти...
За случващото се в последните двайсет години ще си послужа с думите на видния журналист от миналия век Данаил Крапчев. По повод националното крушение след трите войни, той пише: "Нашият елит се показа като авантюрист във външната политика и като паразит във вътрешната. Управляващите на България се оказаха твърде малки за великата задача, която им предстоеше. И катастрофата дойде сама по себе си".
Днес нашите политици трудно могат да бъдат авантюристи във външната политика, макар, че понякога на някои от тях това много им се иска. За съжаление трябва да признаем, че по отношение на вътрешната политика, повечето от тях продължават да се държат като паразити, които гледат на общите блага като на лична плячка.
Очевидно е, че и този елит не е на висотата на проблемите, пред които е изправен. Такъв елит трудно може да реши задача, която надхвърля битовите му щения - дрехи, бижута, имоти, скъпи коли... Но е безспорно и че този елит е излъчен от нацията, той е логично следствие, а не причина за собствената си посредственост.
Кръгът се затваря. "Кадрови недостиг" е главната причина за "липсата на алтернатива". Направеното в България за последните 130 години, за да ни дава самочувствие на хора с достойнство и чест, е плод на усилията и жертвите на личности, надмогнали собствения си интерес в името на общото благо.
Всъщност те са претворили на дело постулата, че идеализмът е висша форма на егоизъм, защото ако с твоите усилия обществото живее по-добре, то и ти ще живееш по-добре.
Стига да не те застрелят за някоя крива нива, или да те удушат за една поема или да не те пребият за една карикатура. Иначе сме лицемери, спор няма. За мнозина от българите величието на миналото е наше общо наследство, а низостите на историята ни са работа на другите.
Днес можем да отскочим до село Алеко Константиново, или да се разходим в обновения парк "Гео Милев", а ако имаме повече време може и да разгледаме някоя изложба в галерия "Райко Алексиев".
Но ежедневните жервти на войнстващата простащина няма да могат. Ние сме изгубили загиналите в безбройните катастрофи с автомобили, автобуси, влакове и кораби, но и голяма част от хората, причинили тези трагедии. Това статистиката не го брои. Пометените на бул. "България" са четирима, а не двама, защото безразсъдните шофьори са жертва, както и беззащитните пешеходци.
Нашето общество е проспало лумпенизирането на огромни групи хора, а еднооките ни закони не могат да съдят гордостта и породения от нея гняв. Следват агресията и убийствата, но тогава въздаването на някаква справедливост е малка утеха. Без време от този свят са си тръгнали поредните неосъществени, съсипани или унищожени личности. Преходът може и да беше мирен, но в никакъв случай не и безкръвен.
"Не бива да се откажем от личността, допустимо е да се откажем от живота и понякога трябва да се откажем от него, но не и от личността, не и от достойнството на човека, не и от свободата, която е неотделима от достойнството". Пише го Николай Бердяев.
Това не е утопия, това е нашето спасение. Всички, които са жертвали човешката личност, са погинали - и древните демокрации, и древните империи. Който зачита човека, той не може да не търси средства за решаването на проблемите му.
Дискриминирайки по социален, етнически или политически признак младите хора в България, поредица правителства се лишиха от потенциала и дарованията на тези момчета и момичета.
В царството на посредствеността гладът за успехи замъгли съзнанието ни.
За капак националният отбор в най-успешния ни колективен спорт няма резервен разпределител, икономиката ни няма теоретици и практици, способни да подготвят и осъществят стратегически план, а властта и опозицията изглеждат все по-безалтернативни в селото и града, в столицата и държавата.
Кадрова криза или подценяване на личността?
Как мислите...
