Изпълненият с атмосфера нов филм на София Копола "Някъде"спечели "Златен лъв" във Венеция и понастоящем прави световния си кинодебют. "Някъде" се занимава с взаимоотношенията между баща и дъщеря, но режисьорката второ поколение (дъщеря е на знаменития Франсис Форд Копола - бел.р.) твърди, че е "личен, но не и автобиографичен."
Леко бохемски и незначително странящ от масовия вкус, хотел Standard в Ню Йорк се оказва подходящо място за интервю с известната с вкуса си към модата София Копола, която изминава няколко квартала от апартамента си в Сохо, за да представи "Някъде" - най-новия й филм, който получи главната награда "Златен лъв" на международния кинофестивал във Венеция.
Свенлива или по-скоро сдържана...
Въпреки че Копола често е описвана като свенлива, по-точно изглежда да я описваме като режисьор, който комбинира решителна, дори желязна самоувереност с резервиран, лишен от излишни вметки стил на разговори.
За разлика от словоохотливите кинаджии като Орсън Уелс или нейния знаменит баща, Копола е почти толкова лаконична, колкото и Джони Марко - актьорът в главната роля в "Някъде", сдържано до перфекционизъм изпълнен от Стивън Дорф във вдъхновено завръщане на екрана.
Не че тя е неприятелски настроена или няма желание да помогне на любопитните медии. Но въпреки че е безкрайно по-любезна от някогашните холивудски режисьори като Джон Форд, които бяха общоизвестни с хапливите забележки към възхищаващите се от тях журналисти, когато им бъдат отправяни твърде интелектуални въпроси, тя, изглежда, подобно на Форд вярва, че почти всичко, което ви е необходимо да знаете за нейните филми, е показано на екрана.
Също така е вярно, че макар Копола да пише и режисира собствените си сценарии, нейната сила произлиза от плодовитото й визуално въображение. Въпреки че можем да се сетим за някои запомнящи се фрази от диалозите, творбите й изобилстват от въздействащи, често заредени със секс образи, например на Джош Хартнет, свалящ тъмните си очила, докато спокойно отминава край възхищаващите се от него ученички в "Непорочните самоубийства".
Или продължителният, многократно анализиран кадър на облечения в чорапогащник задник на Скарлет Йохансон в началните надписи на "Изгубени в превода".
В някои аспекти, "Някъде" е много по-сдържана и минималистична версия на "Изгубени в превода" (на който тя е режисьор, сценарист и продуцент - бел.р.). Той предлагаше меланхолично лустро върху висококласния туризъм на антисептичния фон на хотел "Хаят" в центъра на Токио.
Ако песимистичната история изглеждаше донякъде некомерсиална по холивудските стандарти, Копола примесваше мрачното с малко добре приети клоунски моменти и ненатрапчива романтика. Обратно, положението на Джони в "Някъде" - хронично депресирана екшън-звезда, тормозена от отегчение и угризения, предлага по-малко комедийно разнообразие.
Един леко откъснат и дебалансиран екшън-герой
Някъде към края на силите си, той намира убежище в "Шато Мармонт" в Лос Анджелис, хотел с твърде сериозна биография на свърталище на актьори и рокмузиканти. Когато споменавам на Копола, че смятам за забележително, че екшън-звезда прекарва по-голямата част от филма, скитайки като наблюдател - пасивно наслаждавайки се на танца на пилон на близначки в хотелската си стая или наблюдавайки дъщеря си Клео (Ел Фанинг) да кара кънки, докато Гуен Стефани пее "Cool" в саундтрака - тя отвръща:
"Не съм мислила за психическото му състояние като контраст на биографията му като екшън-звезда; просто си мислех, че той е леко откъснат. Животът му е дебалансиран, докато дъщеря му не се появява на сцената - и той трябва да се погрижи за нея. Имам приятели в Лос Анджелис, които са в шоубизнеса и имат дъщеря на тази възраст. Изградих героинята й на база това момиче."
Копола също така споменава, че е започнала да обмисля "Някъде", след като е родила първата си дъщеря - изживяване, което я е накарало да обмисли отговорностите на родителството. Вероятно е показателно, че единственият момент, когато тя изглежда съвсем леко раздразнена по време на краткия разговор, е когато внимателно задавам въпроса за възможните "автобиографични" елементи във филма.
"Това е личен, не автобиографичен филм," настоява тя. "Хората могат да говорят каквото искат. Детството ми не е било такова. Баща ми не беше такъв. Със сигурност историята е лична, тъй като са включени някои мои спомени от детството. И съм живяла на този свят достатъчно дълго, за да смятам, че съм достатъчно запозната с тази тема, за да пиша за нея."
Като цяло обаче тя се оказва абсолютно, почти свръхестествено несклонна да губи самообладание. След като наградата във Венеция повдига духа й, Копола, макар самата тя да не носи вина, се оказва намесена в незначителен - и до голяма степен изкуствен - местен скандал.
Тъй като бившият й любовник Куентин Тарантино е оглавявал журито във Венеция, някои недоволни представители на италианската преса заявяват, че решението му се обяснява с неетичен "фаворитизъм". Дори италианският културен министър Сандро Бонди непохватно се намесва в скандала, като атакува преценката на Тарантино като "елитизъм".
София: Не се вълнувам какво мислят хората за мен
Когато бива запитана дали тези лични атаки я разстройват, Копола възразява и заявява: "Не, просто се радвам, че спечелихме "Златен лъв". И мисля, че е човешко за хората да имат различни мнения. За мен фестивалът беше наистина много приятно усещане. Не се вълнувам какво хората ще говорят за мен."
Каквото и хората да мислят за Тарантино (или за "Някъде"), едва ли има съмнение, че въпреки някогашните им любовни взаимоотношения той е искрен почитател на минималистичната естетика на Копола. (Също така той официално е поставял "Изгубени в превода" сред двадесетте си любими филми.)
Въпреки че "Някъде" като история за изживял психологическо прегаряне актьор, който изживява някои колебливи просветления, докато прекарва добре времето си с дъщеря си, може да се стори на мнозина крайно плоска, трудно е да не се възхитим как Копола, създавайки филми, изпълнени с меланхолична атмосфера, вместо със сложно повествование, си е изградила собствена бутикова ниша в американското независимо кино.
Ако теглим чертата, въпреки че филмите й определено са лишени от социален или политически смисъл (предишният й проект "Мария Антоанета" - лъскав, но безличен исторически епос, без съмнение беше най-лошият й филм), тя със сигурност е благословена с визуална проницателност, почти ненадмината в съвременното американско кино - и заслужава уважение като непокаял се формалист.
Минимални бюджети в името на свободата да си творец
Признавайки, че "се възхищава на всякакви филми, които в по-малка степен се коренят в сюжета и повече в атмосферата," тя поддържа тезата, че "не се налагаше да правя каквито и да е компромиси. Аз поддържам бюджетите на моите филми минимални, така че да имам тази свобода."
Също така тя упорито хвали някои от нейните известни сътрудници, особено оператора Харис Савидис (донякъде специалист по Лос Анджелис, той също така наскоро беше зад камерата на "Грийнбърг" на Ноа Баумбах), който с лирично умение улавя във филма калифорнийския сумрак.
В рамките на разговора Копола акцентира върху желанието си да отдели излишните кинематографични наслоения и да постигне характерна "оскъдност." Дори когато аскетичността на "Някъде" преминава опасно близо до маниерност, окуражителен е фактът, че има поне един относително масов американски режисьор със способността да прави точно такива проекти, които желае, без каквито и да е отстъпки, за да угоди на капризите на студиата или силните фигури в шоубизнеса.
