Ако случайно, драги читателю, съм те подвел със заглавието и очакваш тук нещо философско, свързано с Кант или поне на висотата на неговите класически умотворения, извинявай - няма да има тук такова. Затвори вратата и излез. Тук ще говорим за вулгарно-екзистенциални неща, касаещи изкуството. И по-точно отражението му. От едни хора. В едно леко странно място, наречено България.
Всичко започна като едно мое най-обикновено мрънкане във Фейсбук. Но толкова хора подкрепиха непретенциозните ми и несресано изразени вначале мисли, че се стреснах и застанах пред огледалото - да ги сресам в нещо по-прилично. „Това трябва да се каже", твърдеше народът и сочеше с пръст мен. Е и кой съм аз, че да споря с народа?...
За какво става дума?
Обичам да чета ревютата на нови албуми, книги и филми в западни издания. Понякога не съм особено очарован от това, което пишат за моя любима банда. Понякога оставам озадачен от мнението за дълго чакан от мен филм. В повечето случаи, след като изконсумирам и самия продукт, обект на ревюто, разбирам, че критиците са имали право. Или най-малкото - сериозно основание. Дори и да не ми харесва оценката им или написаното за произведението.
Затърсих се и за БГ критика. За наше мнение по въпроса, за професионална оценка относно новостите в изкуството, дадена на роден език, понеже макар и да се справям с английския, не смея да твърдя, че го владея перфектно. А и най-вече - гледната точка е друга. Това, което за американците е хит, за европейците не е. И обратното.
А за българите пък нещата са съвсем различни. Контекстът има значение и затова ви трябва точно български поглед, понеже само той може да постави едно произведение или творба в българския контекст. Само че...
Коментари и критика относно световната музика и филми намерих на няколко места. Наистина - постни такива, често звучащи безумно, често издаващи пълна липса на познания относно коментираната тема от страна на критика, но все пак - съществуват.
Критика относно българското творчество обаче не намерих. Всеки нов роман на наш автор, всеки модерен български филм, всяка току-що надминала гаражния статус БГ банда тутакси биват определени като велики, страхотни, култови. Или това, или пък изобщо никой не споменава за тях - това е другата крайност, която обаче би следвало да е обект на друга статия.
По принцип, не би трябвало да има нещо лошо, даже - дай боже, нека само шедьоври се правят в страната ни, нека се пръкват само музикални култове, нека критиците нямат какво критично да кажат. Само дето имаме малък проблем...
Голяма част от прехвалените произведения са направо скапани... или просто не струват. Скучни и безлични песни, преизпълнени с бутафорна гротеска и изпразнени от съдържание филми, можещи да се нарекат най-много „четивни" романи - всичко това ни се предлага за шедьовър, просто защото авторът е сънародник и ако посмеете да не го харесате - вие бивате заклеймени за прости и ограничени.
Съжалявам, че ще го кажа - възможно е наистина да сте прост и ограничен. Но доста по-вероятно е да сте нормален човек, искащ забавно кино, интригуващи романи и качествена музика. И като такъв е нормално да не искате да ви пробутват арт-недоносчета като нещо велико. Роля, която в цивилизацията се изпълнява от професионалните критици, представляващи нещо като естетическа цедка.
В България обаче няма такова нещо като критика. Поне не и професионална.
И точно поради липсата й, всяко ново късче култура автоматично става „култово" и „незабравимо", такова, което „трябва да видите" и „не може да пропуснете". А ако някой някъде се обади и има неблагоразумието да каже „това не струва", той веднага се превръща в „завистлив балкански субект", който „иска да дърпа другите надолу". Клеймо, което си остава, запушвайки завинаги устата на човека, дръзнал просто да посочи слабите места в нечие произведение.
Затова няма и никъде в медия да прочетете това, което всеки си мисли - че театралния маниер, който БГ артистите прекалено често показват и в киното, е остарял, смешен и дразни. Защото е белег на остра липса на професионализъм. Ние (май) можем да играем всичко. И (затова) играем всичко. И (затова) всичкото - все зле...
Нито ще прочетете някъде, че след първите десетина филма, които пунтират Кустурица от птичи поглед - толкова прет(р)упани хем с несмешен хумор, хем с драми, хем с гротеска, хем с богата балканска душевност, хем с високи алегории, че накрая самата история се губи и остава на заден фон - ни писна. И искаме като е комедия, да е смешно, като е драма - да е Шекспир... или поне да е нещо човешко, простичко и добре разказано.
Нито някой ще напише, че пръкването на поредната скучновата, мяукаща и трудно различима от останалите певица не си струва дори отбелязването, какво да говорим за музиката й пък.
Респективно - никой няма да спомене и проблясъците на нещо наистина качествено и добро (например като момчетата от Ахат, които тотално засенчиха Scorpions, когато им подгряваха), защото това са ъъъ, доста силни думи. Ние си знаем кои сме, нали - няма как да сме всъщност по-добри от Големите...
Пък и дори някой да напише това и да извика, че царят е гол, то истината се губи в потопа от измислени суперлативи и изпразнени от съдържание клишета - никой няма да забележи или да повярва, че този път някой наистина, ама наистина е добър. Синдромът на лъжливото обчарче...
Затова продължаваме да получаваме незабележими банди, еднообразни филми, написани куцо и безумно (дори не по калъп) романи, и да се вайкаме, че няма изкуство. И можем да се доберем до истината за стойността на една творба или произведение, до нещо като конструктивна критика и обективно(!) мнение само... четейки писанията на блогъри и самодейци.
Нека погледнем отново към далечния Запад - там всеки артист може да бъде издигнат до небесата или сравнен със земята, според зависи какво ще кажат критиците. Професионални такива, оценяващи изкуството, а не работещи според семейните си връзки и хвалещи според финансовите дадености на твореца. Какъв е резултатът?
Артисти взимат и „Оскар", и „Златна малинка" в една годна, носители на „Грами" издават албуми, оценявани със слаб 2, носители на „Хюго" или „Пулицър" биват оплювани, когато напишат нещо, което не струва.
А тук?...
Само няколко стари муцуни, решили незнайно защо, че са корифеи във всички сфери на арт-а, лични асистенти и на седемте музи, играят не особено желаната и обичана роля на критици. Те гръмовержстват, изпълнени не с градивна критика, а със жлъч и омраза, само в случаите, в които творецът вземе, че ги настъпи по мазола (например, изказвайки съмнение относно познанията и способностите им ).
Иначе задължително възхваляват и се опитват да ти набият в главата колко хубаво е нещо, дори то да не е. Оценяват спрямо доста странни „артистични" достойнства - познаваш този, правил си услуга на онзи, спал си с трети, агитирал си за правилната партия на последните избори... това ти гарантира положително представяне, каквото и да сътвориш.
Няма конкуренция. Няма градивна критика. Няма похвала. Няма стимул. Няма пътеводител към верната посока - на истината. Няма какво да помогне на твореца да намери най-добрата си страна (а от собствен опит да ви кажа - повечето творци имат нужда от това). Няма и риск от провал. Всичко е сиво, еднакво бездарно и еднакво гениално. Критически социализъм някакъв, ще извинявате...
Та ето затова имаме творци, плуващи в омаята на собствената си „култовост", които нямат стимул, нямат ценз (всички са култови ) и бълват ли, бълват недопечени и недосварени късчета изкуство. Важното е, че сами си ги харесват, нали?
А дали всъщност и те си ги харесват? Един известен наш режисьор беше казал: „Няма нужда да критикуваш актьора - само му кажи, че е зле. Той е толкова неуверен в себе си и си мисли сам за себе си толкова лоши неща, каквито ти не би могъл и да се сетиш. Само му кажи, че е зле и егото му само ще го скъса от напън да се подобри".
Точно. За потребителя е важно да има компетентна и обективна критика, която да го насочи към този или онзи продукт. По отношение на творците обаче липсата на такава е направо арт-геноцид. Защото те наистина са творци - хора, които при малко похвала, мотивация и малко градивна критика, биха могли и наистина да правят шедьоври.
Искаме свобода на словото? Добре, имаме я. Но ни трябва и свободна (ама качествена) критика.
Абсолютен респект към автора Просто няма какво да се добави повече! А за същото говориме и тук почти под всяка статия - всеки опит за някакво несъгласие и критика бива заклеймен веднага като "плюене" и непозитивност. Моля форумните "позитивисти" да прочетат още веднъж внимателно текста. А Русиновски понеже го е чел, дано да го е и осмислил
Браво на автор Ще си позволя само да го допълня... според мен тази липса на критичност е следствие на онази "безкритичност" , която е обзела всички аспекти на битуването ни - като започнем от политика ,отношения, възпитание и пр. И , когато изместиш центъра на ценностите си, започнеш да правиш компромиси само за да се впишеш в нечии чужди стереотипи, няма начин това да не се отрази и на "най-нежното" проявление на човешкия дух , а именно - изкуството.
Оня Дето Го Трият може би ще бъде изненадан да научи, че критиката е първо анализ, чак след това евентуално и оценка, но в никакъв случай не влиза в ролята на антоним на "похвала". Колкото до материала, авторът без да съзнава засяга, дори илюстрира основните проблеми по темата, а именно - нивото на медиите (които обслужват общите необходимости и очаквания) и отношението към критиката у нас. //Все пак ми е интересно къде и в чии текстове е надникнал авторът, преди да заключи гръмко, че професионална критика у нас няма. Ако не се свени, нека (по)каже. "Литературен вестник", "Култура", "Хомо луденс"? В България всички сме разбирачи, мисля, че това е ясно и няма какво да си го говорим. От футбол, през политика, та чак до изкуство - всичко знаем, от всичко разбираме. Уви, с природата не можеш да се бориш. И в заключение подхвърлям - за да има критика, трябва да има продукция (в най-чистия смисъл на думата). ПП: с интерес бих прочела някой критически текст от автора, защото знам, че да се пише за изкуство не е най-елементарното нещо;
@ patladjan Значи без грам да разбираш от нещо можеш да си "позитивен" и да коронясваш всичко за култово и новаторско, но за да кажеш че пък не ти харесва, трябва да си минимум професор в съответната област....май така излиза Та мисълта ми е, че ако аз бях автора, щях да посветя статията на такива като теб....и на Thea разбира се - как ли да разбере тя милата, че пък не всяко отрицателно мнение е плюнка Бъдете позитивни, обичайте се...алелуя
Коментарите ви издават (и моля не ми се сърдете - всички!) незряло отношение - не на лична незрялост, а на цялата ни култура българска. Изкуството е много неща - както израз, така и приложно, така и търговия и за търговия, за собствен кеф, за изфалване и за какво ли не. Изкуство всъщност има в много неща - и в инженерството, и в науката и в сеенето и жъненето дори, а не само в някаква определена форма. Едно зряло за изкуство общество не поставя ясна и дефинирана граница между изкуство и всичко останало - напротив оставя на всеки сам да определи, кое за него е и не е и хората обикновено не прекарват "най-щастливите" си мигове в критика на чуждия вкус. В тоя контекст Пикасо за мен е, като Уорхол - никой, не разбирам какво толкова има в нещата, които го вълнуват и съответно не разбирам и израза му - аз съм простичък човек, харесвам Вазарели, ако ще говорим за тая категория художници. И какво от това, че не разбирам празния стол или пък черния квадрат на Малевич, въпреки приказките за израза "нищо не е останало в тая страна - само празнина", който се опитват да ми набият в главата критиците. Аз просто не съм тоя тип човек, предпочитам да гледам извивките и интимното разбиране на природата в творбите ако не на реалисти то поне на художници, които вместо да прекаляват с алегории на фантасмагории и фантасмагории върху метафори говорят за това, за което става дума. Авангарда понякога стига до изкуство за шепа приятели, които знаят какви ги мислиш, но може и да не е - пример Любов Попова, ами харесва ми, въпреки, че по принцип и Ван Гог не мога да харесвам (освен във варианта от Доктора ;) ). Не виждам какво лошо има в това - всеки чувства като изкуство нещо, което зачеква нещо в него - за едного може да е нещо, което може да се опише, за друго може да е в някакъв детайл, подход, принцип скрит зад видимото и разказваемото - всеки е различен и това е най-хубавото. Така, че аз не разбирам опитите на българина да вкара идеята, че изкуството може да се дефинира, както и разбирането му. С тая си мания ние губим истинския му смисъл - че за изкуство може смислено да се говори само в позитивна форма, това което не те касае просто няма какво да коментираш - не защото е лошо или добро, а защото не е от твоя свят, а другото е винаги нещо, което може да добави нещо към твоята същност. Позитивизма ни убягва като народ и отношението ни към изкуството май най-добре го показва.
Тея, за Ван Гог съгласен, но Пикасо е ... как да кажа глезеното дете, а имената, които споменах не са случаен избор. Вместо да се заяждам просто го казах по начин за ... критици ;) Аз не виждам кич, никъде не виждам кич. Тая дума с недоизяснен смисъл в българския се е "образувала" всъщност от нещо което не е лошо - един от видовете изкуства със задължителни правила на изпълнение - подражание/имитация на нещо водещо се ценно в момента. По тая логика мини-голф-а е най-големия кич ;). Добре де, не знам дали знаеш но думата е била позабравена и някой я е възродил покрай авангарда в началото на века в опит да ги разграничи заради честата повърхностна прилика. От друга страна извън балканите никой не придава такова велико значение на думата (или еквивалент), в повечето страни даже вероятно няма да те разберат за разлика от тук, където и бабите в най-забутаното село знаят що е то кич. В тоя смисъл много хора възприемат Пикасо точно по тоя начин, просо по света това не се приема като толкова черно клеймо. Виж авангарда е нещо интересно и удобно се дели на руски и друг, защото руснаците са първи и ако не ги туриш в друга категория става малко неудобно. Ето това е интересен феномен в критиката, нали? Някой да не се заяде - не го казвам от русофилия - просто така тръгна приказката. Виж немците и кича са неразривно свързани, ако ще обръща внимание човек на такива неща, страна като Германия трябва да се махне от картата на изкуството - как иначе да си представиш иначе един от най-популярните им художници да рисива серийно патки в езеро, защото видиш ли във всеки дом трябвало да има. А Алт? С градските пейзажи от края на 19 век във всяка Виенска сладкарница (и тук) - задължителен атрибут така да се каже. Но защо да се възмущаваме на такива неща вместо да вземем лупата и да ги огледаме - може да се окаже, че и в тях има изкуство. Само израза няма да е на изтормозена душа, а на пасторален живот, традиция - не са ли това човешки неща заслужаващи и те изражение? Човек като се замисли вижда пъпната връв между тия нрави и Гайгер - знаете го всички - швейцареца дизайнер на Пришълеца - в неговите неща немската традиция просто вади очи и все пак това, което прави е уникално и е израз на ... какво точно? Трябва ли да е израз на силни чувства или просто фантазия?