Как подгоних злото

Отказах се да стопирам на "Черния кос". Очаквано там има катаджии, които си вършат работата. Продължавам по калната периферия на пътя. След караулката, колите разбира се ускоряват и няколко камиона, докато преминават шумно, почти ме издухват с мръсно лепкаво завихряне.

Малко след Владая стигам подходящо, макар и малко грапаво, оширение, което харесвам за мой начален пост. Нямам идея защо избрах стария път до Перник, а не актуалната магистрала "Люлин". Време е да вдигна палец към колите и провидението. Дано ме понесат на своите невидими моторни криле.

Повод

В този край, из пернишките села, на Васильовден по стар стил, близо 100 години се отбелязва празникът "Сурва". Сурвакарите (ако им кажеш кукери, има риск да се засегнат), облечени в пъстри костюми и маски, окичени с тежки чанове и хлопатари, обикалят къщите и гонят с невъобразим шум злите духове. Ритуалът пази връзката си с езическото минало. Ключовите думи са "здраве", "берекет", "златен сноп на нива, червена ябълка в градина". Все такива работи.

Нямам крайна цел. Преди две години бях на "Сурва" в Долна Секирна. Преброждал съм разбитите пътища из граовския регион. В ума си имам налудничав ред от имена на села: Батановци, Ярджиловци, Ноевци, Непразненци (местните казват, че нямат празници и ходят по чуждите къщи), Гигинци, Мещица, Режанци, Бегуновци, Кошарево, Долна и Горна Секирна... Звучат ексцентрично, но пространствено не са ми съвсем ясни. Сивият асфалт за мен е нишката на Ариадна. Дано Анонимният Шофьор ме отведе някъде.

Вдигнат палец

Първо ме качва симпатичен мъж с характерно пернишко "л". Почти не говорим. Оставя ме в квартал "Изток". Упътва ме за спирката на автобуса, който ще ме откара към центъра и изхода за Брезник. Не може пеша, става дума за 7 км. Следва бял бус. Не внимавам за марки, всъщност никога не са ми били интересни.

Не си казваме нищо със шофьора. Аз съм мълчаливо благодарен. Подминаваме Мещица. На селския площад играят внушителни сурвакари в цветовете на трикольора. За първи път попадам в Брезник. Оттам за 2 км ме взима мило мургаво момче, което отива на работа в крайградски декоративен разсадник. Слизам...

Най-близкото село е на около 5 км. Струва ми се абсурдно да закова на място и да чакам, взрян в неидващата далечина. Просто изглежда като белия сняг наоколо, че коли оттук не минават. Тръгвам пеша. 5 км? Имам закалката на 20 до Белград (от разклона за Нови Сад) при последния стоп.

"Пътят - казва Сервантес - е по-добър от страноприемницата"

Вървя. Слушам "Дорс", но само с една слушалка, за да мога със свободното ухо към шосето да регистрирам вярно задаващ се автомобил. Стратегията ми не сработва, понеже никой не се задава в празничния ден. След значителен брой хрущящи стъпки, някъде там, предстоят вдясно Режанци, вляво Бегуновци.

Махам си слушалката, отдясно се чува тъпан, отляво се чуват медни звънци. "Сурва" кипи. На прав път съм. Слагам си и двете слушалки с "Дорс". После пак ги махам. Вдясно дрънчи, вляво хоро, в ушите "Love Me Two Times". И пак - Режанци, Бегуновци, "Alabama Song"...

Вървя. Небето е сиво, хоризонтът е бял, фина мъгла е скрила далечните баири на Черна гора. Малко като героя на Стивън Дорф - Джони Марко - в последната сцена от филма на София Копола "Somewhere", когато, събуден за истинските неща в живота от своята дъщеричка (страхотна Ел Фанинг), която току-що е оставил в летен лагер, той зарязва лъскавото си порше край магистралата и вдъхновен тръгва пеша в неизвестна посока, далеч от светския шум и суета.

Вървя по средата на пътя, по осевата линия. Криввам и навлизам в полето. 100 метра навътре. Пикая, вдишвам дълбоко, издишвам шумно и се чувствам истински свободен човек. Виждам как минават две коли.

Промяната

Връщам се обратно на шосето. Подминавам разклона за Режанци, ще гоня Бегуновци, още малко... В този момент край мен профучава очукан джип, който в следващите метри забавя и спира. Единият от двамата мъже разбутва разни машинарии, за да ми освободи място на задната седалка. Обикаляли района по работа - цял ден имало смущения в обхвата на мобилните оператори и техният авариен екип следвало да ги отстрани. "Сурва"-та в Бегуновци била свършила рано-рано, но сега отиват в Кошарево, където тя положително ще продължи цял ден.

В идните десетина километра джипът смело подскача върху нещо подобно на път или на лунна пролука, осеяна с по-малки или по-големи неравности, кратери и бездни.

Още на табелата на с. Кошарево пътят ни е препречен от алена процесия, която веднага щурмува нашия автомобил. Сурвакарите ни наобикалят и започват да се поклащат със специфични движения в кръста, характерни за неособено желан, мързелив секс. Звънците задрънчават... Разбираме се да сляза тук при местните момчета, за да уловя настроението на празника, а след около час, когато мобилните връзки отново са в ред, моите последни спътници ще се върнат и ще ме откарат обратно в Брезник.

Сурва

Веднага ми тикват менче с монети на дъното. "За здраве", смее ми се мъж с начернено лице и дрехи, вероятно коминочистач. Аз бъркам в джоба и пускам да дръннат за здраве е менчето метални левчета. Сурвакарите се хвалят, че тази сутрин екип на Нова телевизия  бил в селото - в една от къщите при приготвянето на трапезата и на площада. Младата репортерка била много хубава. Илия Луков пял народни песни.

Оглеждам ги тези момци от всички възрасти - костюмите им са от червени парцали, някои са с маски от пуешки пера, хлопатарите са ясни - има и по 30 кг - в ръце носят дървени чукчета, за да плашат по-добре караконджулите. Освен бойната дружина в червено, има и други мистични или не толкова превъплъщения: мечка, която ходи на четири крака, търкаля се и гази за здраве старите хора в дома; двойка жених и начервена булка - слабо момче в народна носия; поп в расо, който държи дървено разпятие и др.

Още снощи са се събрали на селския площад и са захванали ритуала. Сетне цяла нощ се подкрепяли с кърваво вино и кристална ракия, за да подготвят онова разположение на духа, което ще им позволи да влязат успешно в битката с тъмните сили. Дремнали са малко, час-два, не повече. Рано сутринта, още по тъмно, са излезли от общата порта, малко сънени, малко сърдити на деня, но готови за подвизи.

Сега бавно и упорито обикалят къща след къща. Маршрутът и редът на къщите се определя от водача, т. нар. "бюлюкбашия", избран след гласуване, обикновено опитен и заслужил деец на празника, със специален костюм от много платове като на Йовковия Серафим, с орлово перо на калпака и сабя в едната ръка. Повежда останалите със свирка в уста и сочи със сабята следващата къща.

Сурвакарите влизат в двора и започват да се друсат до смях и ярост. После свещенодействат и в самия дом на стопаните. Може и в градината, в обора при животните... На изпроводяк хората им дават двулевки и шише ракия. За целта две момчета - голобради левенти - носят по една десетлитрова туба от минерална вода. В едната през широкото гърло вкарват смачаканите банкноти, а в другата много внимателно се излива ракията.

Като в литературната реалност на Стайнбековата "Улица Консервна", където Мак и момчетата сипваха съучастнически задигнатия от бара алкохол в общо вместилище. Когато тубата на сурвакарите се напълни, онзи, чийто дом е най-близо, изтичва и я опразва за ново двайсет.

Предстои им обикаляне до тъмно. Няма да спрат, преди да очистят и последната къща, в която са останали хора. После ще си допият, ще свалят звънците и костюмите, ще "претрезнеят" и ще се върнат на работа и делничен живот в Перник. Има нещо сурово в очите и лицата на тези юнаци. Стъпват бавно и несигурно, очите им плуват зачервени, после в миг избухват в танц, но меланхолията на дневната светлина вече ги настига.

Заговарям се с тъпанджията Добри. На тъпана е затъкнал банкнота от 50 евро и няколко десетолевки. Взел си е тридневен отпуск за "Сурва", както прави всяка година. "Ще ни се съберат 50 часа на крак и на маса. Сега ни наливат ракия, преди даваха и месце. Но нищо, със събраното ще се почерпим на 1 май - тогава има общоселски сурвакарски сбор. Все ще има за две кюфтета и гарнитура  за всеки".

Аз чакам, чакам вече час

Сбогувам се със сурвакарите, а те ми бутат малко шише от минерална вода с очаквано съдържание. Отпивам геройска глътка под тяхното шумно одобрение. Междувременно цял час се е изтърколил, а от очукания джип няма и следа. Аз все пак оставам на главния селски път, току до табелата, както беше уговорката.

Пред една от къщите стоят двойка стари съпрузи. Бабата разбира се познава, че съм пришълец, и гласно оплаква нерадостното настояще. Изрича утвърдената мантра, която казва всичко за българското село, а и не само: "Старците измрехме, младите избегаха!". Дядото ми сочи празните  къщи и училището, затворено преди 10 години. Около крачолите му се вие мръснобяла котка, която се слива със зацапания сняг. Бабата си спомня за миналото - за културната програма на читалището, за киновечерите в четвъртък и неделя, за вечеринките, "журките" и театралните пиеси. Как в Кошарево идвали Янка Рупкина, Костадин Гугов, Гюрга Пинджурова, Славка Секутова...

На мен ми е ясно, че тези добри хора просто оплакват младостта и погубеното време. Канят ме вътре, но аз им казвам, че ще се пусна до сърцето на селото.

Кошарево

Вече съм отписал завръщането на джипа. Достоверното ми предположение е, че двамата са си дали сметка, че ако заварят отново сурвакарите, този път ще трябва да се бръкнат "за здраве", и затова са потърсили обиколен маршрут. А може би още бачкат по остраняването на проблема. Кой знае, всеки случай не мога да им се сърдя.

Кошаревската действителност: пушек от комините, полусрутени кирпичени постройки и киша. Площадът е такъв, какъвто трябва да бъде - с хоремаг, кръчма, кметство на втория етаж с избледнял трибагреник и скован навес за автобусна спирка. В средата на празното пространство димят изчезващи цепеници. Снощи  това е бил огънят, около който са се случвали тайнствата.

Аз се осведомявам, че в 5 часа идва  бус от Долна Секирна, който събира хората от останалите села и ги връща в Перник. Имам време за убиване и влизам в кръчмата.

На топло

На стената има меча глава, телевизорът гърми, печката бумти, а младите на масата вдясно до вратата веднага ме фиксират с погледи, в които се чете интерес, едно на ум и отегчение. Сядам на висок стол до бара. На лавицата отсреща са наредени прашни шишета с алкохол. Разбирам ,че няма нищо за ядене и никога не е имало. Поръчвам си голямо от най-евтиното и всъщност единствено уиски - среща на горди характери - и жълта лимонада. Всичко на всичко 2.40 лв. В дъното група мъже се умъртвяват системно с алкохол-менте, викат, псуват се и се тупат по гърба с глухи юмручни удари.

Внуците на старата съдържателка щъкат наоколо.  Момченцето играе табла с най-голямата кака, измолва водна чаша с вино от баба си и сладко-сладко я надига след всяко хвърляне на заровете. Най-малката внучка е седнала на каса с празни бирени бутилки долу зад бара, рисува си нещо и аз се надигам, за да й се порадвам колко е прекрасна.

Мъжете се навикват все по-силно, говорят си неразбираеми неща, чувам нещо за нечии години по затворите. Допускам, че след известно време може да се поступат за здраве в празничния ден. Кой знае?

Децата са ми по-интересни. Сега баба им ги вика зад черния бар и им дава краешници хляб. Дъвчат с настървение. Харесва ми този натурален селски пиетет към Насъщния и това ме кара да се усмихвам. Каката вече е в деликатната възраст на съзряването и ми хвърля любопитни погледи, а аз се чувствам неловко. Накрая бабата им дава пари да си купят портокали от магазина и те се втурват навън. Аз си допивам лимонадата, кимвам на старата домакиня и напускам сцената.

Докато съм бил вътре, някой неизвестен кошаревски Прометей е разпалил отново огъня на площада. Заставам пред него с риск да се поопуша - до бусчето има още малко време. Следя играещия пламък като някаква красива история и се топля.

Някъде далече в селото ехтят звънци и тъпанът на Добри.