Аз съм на четиридесет и седем, но мисля, че не изглеждам на толкова. Така де, надявам се... даже направо съм убедена, че на вид съм по-млада - нещо като трийсет, трийсет и пет-шест. Максимум! Нито бръчките ми са дълбоки, ни косите ми бели, нито старчески петна имам - не виждам никаква причина истинската ми възраст да крещи сама за себе си.
Явно обаче хората не мислят така. Разбрах го, когато наскоро казах пред една непозната аудитория, че имам две дъщери, голямата от които е на двадесет и две. Никой, ама нито един от всичките двайсет и пет човека, не възкликна спонтанно „Не е възможно! Вие на десет ли сте я родили?!"
Огорчена от този факт, събрах на едно място всички фалшиви „комплименти", които хората ръсят насам-натам, смятайки, че правят някого щастлив.
Ето какво всъщност ни казват чрез тях. Take this in your face, както казват искрените до неприятен сърбеж зад ухото американци!
„Хубаво си се поправила"
Остаряло е, знам. Помня как благодарение на тази реплика, изказвана по мой адрес от разни баби и лели през годините, десетки пъти съм скачала рязко надолу в килограмите.
„Поправянето" е евфемистичен начин да назовеш едно-единствено нещо - напълняването. Така че този, който ти обяснява, че си се „поправила", изобщо няма предвид, че си станала по-добър човек.
Иска да каже, че си дебела и че това е хубаво. Ако не си уфатна и издържлива селска мома от началото на миналия век, това си е чиста обида.
„Нещо си се променила..."
Това с промяната е адски коварно. Всъщност този, който те намира така променена, едва се сдържа да не ти каже, че изглеждаш зле/смешна/нелепа/дебела/кльощава/болнава/зле облечена/нещастна.
Нека си го кажем направо - който иска да каже, че изглеждаш страхотно, просто ти го казва - няма нужда да си пести добрите думи, определяйки визията ти като „промяна".
„Изглеждаш ми уморена..."
„Остаряла, искаш да кажеш, ос-та-ря-ла!" ми идва да ревна във физиономията на тия, дето със загриженост ми пльосват това в лицето.
Особено когато го изтресат в понеделник, в десет сутринта, след като цял уикенд съм се занимавала със себе си, спортувала съм, неделята съм посветила на пиене на фрешове и четене на любовни романи и съм си легнала в десет, за да спя непробудно до седем и половина сутринта!
„Боже, ама ти не си мръднала!"
Да бе, да, аз да не би да нямам огледало у нас?! Мръднала съм, разбира се, но все се надявам да е било в добра посока.
Не хващам вяра на тия оптимистични хвалебствия най-вече, когато са изказани от хора, с които сме били заедно в детската градина и оттогава не са ме виждали нито веднъж. Че как да не съм мръднала, бе?!
Прибавила съм едни четиридесет години към онази си визия, родила съм две деца, работила съм, ядосвала съм се, истерясвала съм, напивала съм се, била съм на изтощителни диети, пекла съм се на слънце, валял ме е дъжд...
И ако съм си все още с онова бебешко изражение и пухкави коленца, нещо с мен дълбоко не е наред или ме заглавичкват с групави комплименти.
„О, с възрастта все повече приличаш на баща си/баба си/майка си..."
Това умираше да ми го казва една проклета бургаска леля, лека й пръст! На двадесет според нея бях одрала кожата на баща си, на тридесет приличах досущ на баба си, а на четиридесет - на майка си.
Точно в този ред, защото това е редът и в който си отидоха от тоя свят. Демек, винаги приличах на този, който току-що беше умрял. Адски мило, няма що!
Да не говорим, че ако я слушам, оставам с дълбоката психологическа рана, че в нито един момент от живота си не приличам на самата себе си.
„Може и да не си първа красавица, но си умна..."
Това го каза веднъж една приятелка на майка ми, когато в тийнейджърска несвяст ревях, че едно момче, което харесвах, тръгна с момиче от съседния клас.
До този момент минавах за едно от най-хубавите момичета в класа, но откровената оценка на леля Лени ме покоси през колената. Ма как така да не съм първата красавица?! И кой го интересува дали съм умна?!
„Айде, айде, нищо ти няма, и така си си добре!"
Това е учтивият отговор на тези приятелки, които са те чули да се вайкаш, че нещо не ти е наред - носът ти крив, дупето ти голямо, кожата ти пъпчива...
И вместо хубаво да те надъхат, че си най-готината на света, този тип „верни другари" скачат в най-дълбокото на откровеността, като на всичкото отгоре наричат това приятелско.
Ма няма какво да ми обясняваш, че и така съм си добре! Кажи ми, че говоря глупости просто и да вземем да млъкнем и двете!
В златния фонд на най-недодяланите „добри думи", които съм получавала, са още няколко незабравими приятелски реакции.
Веднъж една прилично закръглена моя позната на всеослушание в гримьорната на bTV се изказа емоционално за теглото ми, отбелязвайки „Ма що така си се разпуснала, я си виж ръчичките?!". И за илюстриране на „разпускането" ми, ме защипа с два пръста за подмишницата и разклати с все сила.
В резултат на това двете гримьорки едва не се шмугнаха под масата от неудобство, присъстващите жени съчувствено ме огледаха, а в очите на двамата гости мъже видях най-убийственото за женското ми смочувствие съжаление.
Да, няма да забравя и горещите поздравления за новата ми, трета бременност, които получавах година след раждането на второто ми дете. „О, кога да чакаме събитието?!", с искрящи лица ме питаха разни познати, а аз сконфузено обяснявах, че всъщност просто още не съм влязла във форма и не, не съм бременна.
Най-гадният „комплимент", който съм получавала обаче, беше месец след първото ми раждане. Двойка семейни приятели ми бяха на гости и заедно разглеждахме мои стари снимки.
На една, направена година по-рано, те и двамата заковаха погледи. „Аааууу, каква си билаааа!", зяпна тъжно жената, сякаш в момента приличах на собствената си мумия. „Е, и ти - право, куме, та в очи!", реши да пооправи нещата съпругът.
„Е не, що - тя и сега, като сложи грим, като се понагласи, като се постегне, си е добре!..." продължи да замазва приятелката...
Беше от ония моменти, в които визуално си представих как хладнокръвно ги разстрелвам с картечен откос, докато те истерично крещят за милост.
Всъщност успях да пророня само „Моля ви, да гледаме снимки на бебето! Иначе ми остава само ритуално да се самоубия!"
