Ноел Галахър е фен на Манчестър Сити от 50 години. Тоест, откакто помни, защото днес е на 57. В квартала Бърнидж, в Южен Манчестър, почти никой не е от Сити тогава. Всички са от Юнайтед, има и някои фенове на Ливърпул. Никой не избира "гражданите". Освен Ноел и брат му Лиъм. Основателите на великата банда Oasis растат в такава футболна среда.
"Дълги години се питах - защо, защо, по дяволите?! - започва откровенията си пред The Athletic един от най-влиятелните хора в музиката за последните 30 години. - Единствената ми утеха беше, че поне групата ни бе най-популярната в целия свят. "Сити са ужасни, но поне Oasis е номер едно", си казвах.
Днес обаче ми се налага да обяснявам на хлапетата ми какво беше Сити тогава. На Сони, който е най-малкият, преди няколко седмици му казах: "Ето, погледни Евертън. Така ще придобиеш представа къде бяхме ние."
По-големият повече се интересува от момичета, но Сони е много запален по Сити. Първият му футболен момент е Агуеро и онзи гол. Не е лошо, нали?
Казвам му често - ти се роди в абсолютно точния момент."
Историята на раждането на по-големия, Донован, е велика. Разказва я с кеф.
Датата е 22 септември 2007 г., събота следобед. Сити гостува на Фулъм във Висшата лига, а мениджър е Свен Горан Ериксон.
Ноел, естествено, е в болницата, чакайки детето да се появи на този свят. В джоба му мобилният телефон е включен на звукови нотификации при голове, само в мача на Сити. Не спира да бипка цял следобед.
"Сигурно сме им вкарали 6-7", мислех си аз. Но не исках да вадя телефона точно в този момент. После погледнах - 3:3. Това беше Сити тогава, пълен цирк."
Година по-късно всичко се промени с влизането на Абу Даби в клуба. И днес всички знаем какво донесоха тези 16 години.
Но Ноел е видял онзи, другия Сити. Този, който играеше в трета дивизия, падаше от Джилингам и в състава му играеха футболисти, които светът не помни. А мнозина фенове на Сити опитват да забравят.
Първият му мач на стария "Мейн Роуд" е през януари 1975 г., когато Сити играе с Нюкасъл. Той е на седем и опитва да види между гърбовете на мъжагите пред него нещо от терена.
"Бихме с 5:1, а Денис Тюърт вкара хеттрик - спомня си звездата. - А аз помня само едно от този мач - как Малкълм Макдоналд вкара гола за Нюкасъл. Винаги съм опитвал да намеря някакъв репортаж от този мач, но удрям на камък."
Спомените на Галахър са за времена, в които модерната сцена на Висшата лига и това как изглежда футболът на Острова днес са твърде далечни неща. Като от филм за извънземни.
"Играехме със Стоук и имаше стачка на железниците - разказва Ноел. - Бяхме на парти в къщата на приятел, когато около полунощ някой каза: "Ще идем ли до Стоук?" Да ходим, мамка му! Или пък на стоп.
Шестима тръгнахме, носехме и топка. Сигурно сме изглеждали като някакви лунатици, това са си 45 мили ( над 70 км - б.пр.). Вървяхме дълго, докато стигнем до магистралата M6, а освен това бе посред зима и мръзнехме жестоко. Полицейска кола ни застигна, питаха къде сме тръгнали. Не можеха да повярват.
Някакъв тип ни качи в колата си и ни закара. Няма да забравя - казваше се Стан, пеехме му в колата "Cardboard Stan is a City fan". Седяхме на гарата в Стоук докато отвориха едно кафене, за да си вземем нещо топло и някаква закуска. Това беше нашият отбор. И беше велико изживяване. Бяха диви времена, но беше и свобода, беше прекрасно. Всички бяхме млади и луди, повечето от нас - от сходни като произход семейства от средната класа."
Има и места, където пътуванията със Сити не са никак безопасни.
"Когато отиваш в Стоук, обикновено най-лошото, което може да ти се случи, е да паднеш с 0:1, докато дъждът те мокри. В Брадфорд обаче си щастлив, ако си тръгнеш без да са те набили. Не че сме тръгвали с мисълта да се бием, но на някои места това беше неизбежно още от гарата. Олдъм, Блекпул, Милуол. Никога не събрах смелост да ида на гостуване на Милуол. Навсякъде из Йоркшър и Ланкашър беше тежко, знаеш, че ще имаш проблеми. Имам два-три случая, когато го отнасях и аз."
Особено два, за които разказва, макар и не с особено удоволствие.
На гостуване на Шефилд Юнайтед го наритват здраво. А те са корава група момчета, феновете на "остриетата". Още по-лошо е преди мач с Юнайтед през 80-те. Разказът обяснява много за странната конфигурация над устата и под очите, в средата на лицето на Ноел.
"Помня как минавах покрай една автобусна спирка. Следващото, което помня, е че лежах на спирката. Двете ми очи бяха подути и насинени, а носът ми - изкривен и разбит. Така и не отидох да го оправя. Затова си изглежда така и до днес."
Преди две седмици Ноел беше на финала на Шампионската лига в Лондон, като гост на един от спонсорите. Съвсем друга история.
"Имаше всякакви хора в костюми. Някакви американски актьори и рапъри, които казваха "Давай, Мадрид. Ей такива глупости."
Не е неговото място. Той все още пътува с феновете на Сити и гледа мачовете от техните сектори за гостувания. Избягва ложите и билетите за ВИП местата.
"Не ми се гледа мач с трима фенове на Тотнъм, един на Съндърланд и някой, който харесва хокей на лед. Тази атмосфера не е моята", обяснява музикантът.
В последните години проблемите му са свързани с грубички фенове на други отбори, които лесно го разпознават. А голямата му уста, от която често излизат ирония, сарказъм и откровени обиди по адрес на клубове като Юнайтед, Ливърпул, Арсенал и Тотнъм, не помага за това популярността му да е особено положителна.
На финала за ФА къп фенове на Юнайтед крещят в лицето му "ш***н син нещастник", а до него е 13-годишният му син.
"Това беше ужасно. 45 секунди от онова, което футболът не трябва да бъде", видимо се разпалва при разказа.
Далеч по-култова обаче е историята за ситуацията с футболните пристрастия в настоящия музикален проект на Ноел - High Flying Birds.
"Ръс, басистът, е играл за Ливърпул в юношеските им отбори. Бил е вратар. Болен техен фен. Барабанистът Крис - фен на Ливърпул. Двама от духовата ни секция също са от Ливърпул. И китаристът ми е от Ливърпул!
Преди години, когато започна съперничеството с тях, гледахме мачовете заедно. Но на онзи четвъртфинал в Шампионската лига, когато ни елиминираха, нещата излязоха далеч извън границите. Скаусърите празнуваха твърде шумно, твърде много и твърде близо до мен. Казах си: "Ще уволня някое от тези копелета!"
След това решихме да не гледаме повече мачовете заедно. По-добре е."
Точно за Ливърпул обаче Ноел намира добри думи. Или по-скоро - за Ливърпул на Клоп, който е основният съперник на Сити на Пеп. Срещал се е няколко пъти с германеца и има преки впечатления, за които говори с усмивка.
"Твърде висок е, освен това не умее да губи - тревата е виновна, вятърът е виновен... Но, шегата настрана - Юрген е готин. Отборът му пък бе невероятен. Ако не беше Пеп, Ливърпул щеше да спечели поне три титли повече в този период. Какви мачове само бяха между тези два отбора... Седях на трибуните и си казвах: "Как играят на такава скорост и не бъркат?" Бернардо Силва тичаше по 40 километра, пълна лудост!"
Идва важен въпрос - а къде е Сити на Пеп, в сравнение с Юнайтед на сър Алекс?
"Щяхме да ги унищожим, ако можеше да се срещнат двата отбора. Нещо повече - и Ливърпул на Клоп щеше да ги бие!", трие сол в раните на съперниковите фенове.
Стига толкова за футбол. Време е за поредната пиперлива атака към две от неговите най-стари мишени. Гари Невил и Джейми Карагър - юнайтедско-ливърпулската двойка, която е навсякъде в телевизионните формати около Висшата лига.
"В началото ги харесвах, бяха свежи - казва Ноел. - Току що спрели да играят, знаеха какво говорят. Днес вече са динозаври. Изтъркани и стерилни. Нещата, които обясняват, просто не са за мен. Човече, аз съм гледал футбол преди да сте се родили.
Онзи ден Невил и Кийн седяха и си лафеха как италианските отбори преди години не били "чисти". Спуках се от смях - защо, момчета? Защо го казвате? Защото ви биеха на терена ли?
Но това са те - арогантни. Феновете им са същите. Вече не гледат футбол, защото всичко било за пари, "нищо не е като едно време" и тоя тип глупости. Защото не печелите, нали?"
Но понякога печелят, Ноел. Биха ви на финала за Купата на ФА, беше съвсем наскоро. Не си забравил, нали?
"От петата минута се виждаше ясно - нашите бяха пили три дни, имаха главоболие и махмурлук. Юнайтед бяха супер надъхани, спасяваха сезона. Искаха го повече. Беше като да играем с отбор от Чемпиъншип."
Няма как да не пусне една стреличка сарказъм.
Една тема обаче не може да се подмине само с ирония и сарказъм. Въпреки че и тук Галахър опитва. Казусът със 115 обвинения, на които Сити трябва да отговаря пред специална комисия във Великобритания, продължава да виси.
"Обиждат ни, че сме измамници. Това в момента е в устата на феновете на всички отбори. Играчите ни обаче не са измамници, печелим титлите си на терена. Какво е ставало извън него... Ако някой е направил нещо нередно, това са хора в ръководството. Не виждам защо това, дори да се докаже, трябва да бъде струпано върху Пеп и двата прекрасни отбора, които той изгради един след друг за тези години."
Идва европейско първенство, но Галахър изненадващо се оказва незаинтересуван от съдбата на английския отбор и "ще се върне ли у дома" футболът най-после.
"Не ми пука - признава. - Загубих интерес към английския отбор през 80-те, когато той беше съставен изцяло от играчи на Ливърпул и Юнайтед. Нямам никаква тръпка. Бях на финала на Евро 2020 с приятели, а когато Англия поведе, им казах - внимателно с радостта, трябваше да вкарат в 87-ата, а не в 3-тата минута. Защото сега Саутгейт няма да знае какво да прави. С друг треньор Англия сигурно ще спечели титлата, но не и с него. Но не ми пука. Подкрепям само Сити, не и националния отбор."
Това е положението. Ноел Галахър мина през годините на хулиганизъм, изпадания и постоянен тормоз от бляскавите успехи на съседите от Юнайтед, които са се забивали като кинжали в сърцето му. За да доживее ерата на Пеп и Абу Даби. Не му пука за нищо друго!
