Работата на футболния скаут не е лесна. Дори обратното. Зрителите виждат мистериозните хора, изпратени да наблюдават даден футболист, само по време на самите мачове. Но тяхната дейност е почти 24-часова.
Няма значение дали имаш среща с приятели, празнуваш рожден ден на детето си, или вечеряш с половинката си, звънне ли телефонът, означава, че е време да тръгваш за следващия мач, защото някое момче може и да си струва пътуването. Пък било то няколкочасово и до друга държава.
Това е историята и на Мел Джонсън, който е отговорен за откриването на Гарет Бейл.
„Работата е 24-часова. Трябва да имаш много разбиращ партньор или да си сам. Ставам много рано сутринта и си лягам късно вечерта. Трябва да бъдеш отдаден на тази работа“, споделя 68-годишният Джонсън пред Planet Football.
Работил е за редица отбори, сред които Рединг, Куинс Парк Рейнджърс, Кристъл Палас, Хъдърсфийлд, Уотфорд, Нюкасъл, Ливърпул и Тотнъм, а от лятото отново се завърна в КПР. Един най-големите му успехи идва през 2007 година, когато убеждава „шпорите“ да привлекат младия Гарет Бейл.
„Отидох да гледам Гарет в мач между отборите на гТотнъм и Саутхемптън до 21 г. и останах много доволен от това, което видях. Той беше висок, атлетичен и много техничен. Веднага го препоръчах на Мартин Йол и Деймиън Комоли (спортен директор в Тотнъм тогава, когото година по-късно ще последва в Ливърпул).
Помислих си: „Уау, този е играч. Много съм горд от това, което Гарет постигна. Да забележиш някого, да успееш да го вкараш в отбор, където може да играе редовно и след това да се развие – точно към това се стремим.“
След като напуска Тотнъм и се присъединява към скаутското звено на Ливърпул обаче, Джонсън се сблъсква с технологичната революция във футбола и въпреки че е отговорен за привличането на Джордан Хендерсън от Съндърланд, не успява да убеди шефовете в качествата на един конкретен футболист – Деле Али.
„Ходих да гледам МК Донс срещу „спърс“ в предсезонна контрола и той се отличи. Беше само на 16, но вече беше пораснал около 1,80 м и вече беше истински box-to-box полузащитник.
Познавах агента на Деле, познавах и асистента в МК Донс – Гари Уодък. Предадох името на Деле на Ливърпул, но след това друг скаут ходи да го гледа и останалото е история.
Трябваше аз да го гледам до края, но тогава такава беше йерархията в Ливърпул, а накрая той отиде в „спърс“. Деймиън вече си бе тръгнал и режимът вече беше друг – воден от технологичната революция и робуващ на статистиките.
Бях разочарован, защото „желязото се кове, докато е горещо“, както направи Деймиън с Гарет Бейл в Тотнъм. Вместо това, те решиха да наблюдават играча (Деле Али) отново и отново, докато не стана твърде късно и друг клуб (Тотнъм) им го открадна.“
И сега, въпреки всички технологични революции, Мел си остава „старомодният скаут“. Гледа на живо по 10 мача на седмица и е лесен за разпознаване сред колегите си, защото записва всичко, което вижда, на хартия. Не използва смартфони, таблети или лаптопи.
„Обичам да гледам целия мач – нещо, което не може да направиш, докато се взираш в айфона или айпада си. Пиша си бележки в тефтерчето и знам, че е старомодно, но само така мога да гледам нормално мача, без да се разсейвам.
Когато работиш като скаут, гледаш само един или двама от всички играчи на терена. Това, което търся, е да са технически добри с топката, атлетични, умни и дали заемат правилните позиции.
Преди години пишех доклада си от мача, пусках го по факса и той се пазеше в клуба. Сега всички използват много повече данни, работят с IT-експерти, скаутското звено е огромно.
От тази гледна точка, преди беше по-лесно, когато имаше само скаут, шеф на скаутското звено и мениджър, които взимаха всички решения.
Някои от IT-момчетата пристигат директно от университета и започват работа в най-големите отбори, въпреки че нямат никакъв футболен опит. Обучението им би трябвало да минава в ходене по мачове на живо.
Ако гледаш мач на лаптопа си, не можеш да видиш играча по левия или десния фланг, защото е извън кадър. Трябва да се научиш да взимаш най-доброто и от двете, защото тази игра не се играе на компютър.“
