Проблемите на Арсенал са големи като Хималаите. И нито Венгер, нито Емери, са Еверест-ът в тях

Клубът е в криза на идентичност от години, а настанилият се манталитет е отровен

Арсенал е насред Хималаи от проблеми, след като уволни мениджър по средата на сезона за първи път от 23 години. Унай Емери е история само 18 месеца след деня, в който бе представен като наследник на Арсен Венгер.

Без съмнение, това идва като решение на облекчението за феновете, а и чисто статистически, клубът не може да бъде винен за този ход. Някои от показателите за тези 18 месеца са напълно неприемливи като за гранд с амбиции... Но тук идва въпросът - какво всъщност е било очаквано от Емери и дали Арсенал в момента може да брои себе си за гранд?

Седем поредни мача без победа във всички турнири доведоха до уволнението. За 17 срещи с отборите от топ 6 във Висшата лига, испанецът спечели само 3 пъти. Една победа като гост този сезон в първенството, както и общо едва 8 за 26 мача в периода.

Процентът на успехи от от 55.1 за неговите 78 мача начело дори не се доближава до 57.2 процента победи на Арсен Венгер. А французинът успя да го поддържа в своите 1235 двубоя като мениджър на Арсенал.

Дотук със статистиките. Емери не е върхът на проблема. И Венгер не беше.

Да започнем от факта, че отборът е напълно безличен и лишен от онова, което разделя един "добър футболен тим" от един "отбор-победител". Няма гръбнак. Няма кохонес. Няма лидери на терена, като изключим головите хищници Обамеянг и Лаказет. Но те са лидери, тичайки с топката към вратата и стреляйки по нея. Дърпат напред с головия си инстинкт. Не са обач лидери на съблекалнята и не знаят как да измъкнат мач, който тръгва нагоре с краката в Шефийлд или Уотфорд. Добри примери, между другото - точно от този сезон.

Капитан някак стана Гранит Джака, което е скандално само по себе си. Човек, който е имал дисциплинарни проблеми в Мьонхенгладбах, бе замесен в свада за лентата в швейцарския национален отбор и очевидно е далеч от духа на арсеналските вождове от миналото.

Тони Адамс до Джака? Не, не - да не ги използваме в едно изречение.

От привлечените в последните 3 г. играчи, вратарят Лено, Обамеянг, Лаказет и Гендузи се доближават до това да променят отбора с ниво нагоре. Останалото е "уравниловка". Такива имаше и преди идването на тези.

Защитата е в някакво ужасно състояние на постоянна паника, сякаш до късно предната вечер е гледала депресивни филми за обезглавявания. Особено плашещо е присъствието на Мустафи - една цъкаща бомба със закъснител на терена.

При наличието на очевидно талантливи играчи, включително няколко тийнейджъри, задача номер едно на Емери трябваше да бъде да вземе опитни и стабилни личности, които да дадат облик и характер. Централен защитник, но не Давид Луис. И не Сократис. Полузащитник, като този профил може донякъде да запълни Торейра... ако не бе залепен на пейката.

Нужни са хора с друго ДНК и манталитет.

Арсенал има проблем с това от години. Самият факт, че при Емери бяха загубени 19 т. от позиции, в които отборът водеше, е показателен. Това е най-лошата статистика в тази графа от цялата Висша лига.

Избощо не си струва да започваме абсурдната тема с Месут Йозил, който взима по 300 000 лири на седмица, за да бъде залепен на скамейката, че и да е извън групата. И то - това в никакъв случай не е ода в негова защита. Защото на терена, той въплътява всичко, което е Арсенал от десетилетие. Талант в изобилие, характер и заинтересованост - нулева към никаква, или с проблясъци и на моменти.

Липса на идентичност, липса на амбиция и плам. И това се предава по всички звена на веригата. Стадионът е тих, защото публиката не очаква нищо от отбора.

Да излезем от автобуса на отбора обаче. Какви 12 години има този клуб от момента, в който Стан Кронке влезе в него...?

Случи се в началото на 2007-ма, когато Арсенал току-що бе играл и загубил първия си финал в турнира на шампионите. Единствен. От тогава клубът се люшка в откритото море на колебанията, а отборът посивява. Не може да се обвинява само собственикът, разбира се. Но е ясно, че когато за 12 години нищо не се променя и липсва облик, идентичност и постоянство в резултатите, както и позитивна атмосфера около отбора и клуба, нещо не се прави като хората.

Естествено, най-голямото обвинение идва към кадровата политика. Постепенно клубът сякаш намали стандартите при трансфери, търси хора от средния пласт, а не топ ниво, с идеята да ги развива и превръща в „арсеналски играчи". Но и това с годините се промени като характеристика. Тоест - вече няма „арсеналски тип играчи", каквито лесно можеше да се видят и различат при Венгер в силните му години.

Дори когато се вземе топ талант като Николас Пепе, който е искан от всеки гранд на континента, той изглежда в този отбор напълно не на мястото си. Дали проблемът е само в него?

При появата на Кронке през 2007-ма Арсенал бе корав съперник, който можеше да иде на всеки стадион в Европа без притеснение. Постоянен фактор в Шампионската лига.

Днес е в третата си поредна авантюра в Лига Европа. Ако и тази година не бъде върната квота за Шампионската лига, нещата стават доста притеснителни. Посредствеността е опасна зараза, особено, ако не я лекуваш навреме. А в този клуб тя като че ли се е настанил трайно. Дори чисто финансово, нов провал да се стигне до Шампионската лига ще е катастрофа.

Когато бе назначен Емери, немалко футболни хора из Европа казаха: Той не е треньор за клубове от най-високото ниво, не е за гранд. Гради добри отбори, но целите и визията му са лимитирани.

Арсенал обаче тръбеше, че иска именно визионер. Някой, който да изложи дългосрочен план и да го следва. 18 месеца по-късно го уволни за слаби резултати. Къде точно е стратегията тук?

Истината е, че Арсенал няма време за визионери.

Времената на сър Алекс Фъргюсън и Венгер отминаха. Футболът в наши дни има само едно име на това ниво - върховете на Висшата лига. И това име е "победа". Другото е "трофеи". За добро или лошо, времето не е позитив, а негатив в тази игра на сребърни купи и калкулиране на точки.

Пътят е добре утъпкан, разбира се. Изградилият далеч по-солидна система и печелил много повече трофеи през периода на Висшата лига Манчестър Юнайтед, вече е в спиралата на четвърти мениджър за 6 години. Като двама от тях бяха доста по-сериозни имена от Емери в йерархията на футбола. Но си отидоха.

Следващият ход на Арсенал е ключов. Говори се за Нуно Еспирито Санто, за Жорже Жезус, за Макс Алегри. Всеки от тях има своите плюсове (поне на теория) и минуси. Един от тях може да е Жокерът, който да развее знамето на революцията и да събуди клуба. А може би и тримата са предварително обречен избор?

И то, не защото не са способни треньори, а защото ще попаднат в ситуация, в която са нужни години за изкореняване на настанилия се манталитет. А - както вече е ясно - резултатите са необходими сега и веднага. Няма да получат години за тях.

Получава се Параграф 22 - идваш с мисия да промениш един отбор, който не може да стигне до върха, но едновременно с това нямаш време да го направиш, защото е задължително да наваксаш изоставането и да си в топ 4 още този сезон. А то не е никак малко - осем към момента от четвъртия Челси.

Тук идва важният въпрос - кой ще вземе това решение за следващия мениджър? Защото дълги години в Арсенал имаше Дейвид Дийн, както и кръг от футболни хора, които гледаха внимателно при търсенето на такива отговори в трудни ситуации.

Сега ги няма.

Кронке и екипът му от инвеститори и бизнесмени ще трябва да вземат едно от най-важните решения в историята на клуба, за да не попаднат в спиралата, в която се върти почти безконтролно Юнайтед.

Общите неща са твърде много. В дъното е това, че след повече от 20 години с един мениджър и създадена структура и система, промяната е ужасно трудна.

Другото е, че очакванията и към двата клуба са огромни. И, ако нямаш як гръб да ги понесеш, лесно могат да се смачкат.