Не съм вярвала, че ултраначетеният родител ще създава главоболия на обкръжението си, но ето, че човек се учи, докато е жив.
Онзи ден моята сестра ми разказа куриозна история от Viber групата ѝ за родители.
В класа на племенницата момченце дошло с училищен комплект, подарен му от роднини в чужбина. Куфарчето е пребогато с пособия - химикалки във всякакви цветове, моливи, пастели, ароматизирани гумички, релефни 3D стикери на супергерои.
Подаръкът е скъп, а марката не се продава в България.
Детето искало да се похвали, занесло комплекта си в клас, но докато съучениците му го разглеждат, едно момченце си харесало гумичка, извадило я и отказало да я върне.
На следващия ден майката на момченцето с комплекта отишла в училище, за да говори с майката на момченцето, взело гумичката. Възпитано помолила "откраднатата" вещ на сина ѝ да бъде върната, защото без нея комплектът е непълен, но другата майка отговорила, че няма да задължава детето си.
Понеже следвали насоките на свободното възпитание, а те заклеймяват забраните, повелителният тон и дисциплиниране с "не трябва", "не можеш" и "защото аз казвам така", щели да задържат гумичката.
Поне докато 10-годишното дете не реши само, че е по-правилно да я върне обратно.
Въпросът е отнесен до родителската Viber група, където "пострадалата" майка разказала за малката свада, уточнявайки каква е цената на комплекта. Естествено, повечето родители застанали на нейна страна и в крайна сметка гумичката е върната, но не без гръмката истерия на детето, което я е взело.
Поразпитах тук-там и излезе, че спречквания между родители на тема "свободно възпитание" са често срещани днес.
Приятелка ми се оплака, че опитала да направи забележка на дете, което ритало енергично самолетната ѝ седалка преди излитане, а майката я скастрила заради директния упрек.
Друга приятелка е казала на 3-годишно момченце, че "не се прави така", когато то е хвърлило пясък в лицето на дъщеря ѝ, а майката на момченцето освирепяла от гняв заради думата "не".
За някои от вас проблемът може да е дребнав. Все пак става дума за гумички и търкания между децата, които стават ежечасно. И донякъде сте прави.
Няма нищо извънредно в деца, които се карат, но реакцията на родителите им е потресаващо любопитна.
Без наказания, без повишаване на глас, без "не" в комуникацията между родител и дете, даже когато, типично за годините му, детето се държи хулигански понякога. Питате ли се защо?
Последната мода във възпитанието е родена от проучванията на педагога Мария Монтесори, която в дебелите си книги учи, че децата трябва да растат в свободна/позитивна среда (преводът е различен).
Това означава създаване на атмосфера, където детето безпрепятствено да изразява желанията и нуждите си. Изключват се авторитарният тон, налагането на родителската воля и раздаването на заповеди под каквато и да е форма.
В противен случай самочувствието и естествените качества на малчугана са обречени на разрушение.
Повсеместно родители четат книгите на Монтесори и прилагат принципите ѝ с впечатляващ радикализъм. От това да не правят забележка на детето си, когато рита нечий стол, до това да си затварят очите пред кражбата на чужда вещ.
Не искам да хвърлям камъни в градината на Монтесори, но съм в ступор.
Съгласна съм, че шамарите и дърпането на уши категорично трябва да се забравят като възпитателски практики, но какво ще стане, когато всички граници на дисциплината бъдат свалени пред подрастващите?
Интересувам се от позицията на човек, който планира да живее в това общество. Аз ли трябва да се превъзпитам към непукизъм, когато малко дете ми пребърква чантата например, а майка му се преструва на разсеяна?
Обичам децата и обичам да прекарвам времето си с тях, но също така знам колко импулсивни, невъздържани, несъобразителни и груби могат да бъдат. Когато се държат така, поведението им трябва да се коригира, защото обижда и наранява.
Децата не го осъзнават. Те се подчиняват на първичността си и затова се нуждаят от някой, който да посее базовите културни маниери в главите им.
Как иначе ще знаят, че не всичко, което виждат, им е бащиния и могат просто да се протегнат и да си го вземат. Как да се усетят, че не могат да правят каквото си поискат, когато друг страда от постъпките им?
Затова ви казах, че реакцията на родителите е по-любопитна от тази на децата.
Похвално е, че днешното поколение иска да отгледа по-добри хора от предишното.
Има много педагогически модели от памтивека, които трябва да се изтрият завинаги. Но според мен е опасно погрешно отричането им да се приема като разрешение, че родителят може да дезертира от ролята си на възпитател.
Вярно е, че от майката и таткото се очаква да поливат природните заложби на наследника си, но също така се очаква да покажат на детето какво е уважение. Не всички хора, с които ще се заобикаля, ще са "печени", нахакани и уверени като него и то би следвало да знае как да се отнася с тях.
Но преди всичко последното поколение родители е хубаво да разбере, че не всичко, което чете в книгите, е задължително да се прилага универсално като стандарт "Стара планина".
Като потърпевша на този принцип, ще ви разкажа финална история от кратката ми педагогическа практика като студентка по "Българска филология".
Бях в началото на важен урок за глаголните времена, когато видях как един от шестокласниците ми се навежда под чина и си хрупа от баничката.
В методиката по обучение на деца съм чела, че в такива случаи се подхожда тактично, без повишаване на глас и със спечелване на доверието.
Опитах се да спечеля доверието му веднъж, два пъти, но детето продължаваше да закусва под чина, да шумоли с найлоновата опаковка, да разсейва останалите и да оставя островчета от кори около стола си.
В този случай реалността натежа пред учебниците. Разбрах, че понякога трябва да хвана всички методологии за неповишаването на тон и да ги изпратя дружно по дяволите, ако смятам в бъдеще да работя с деца.
