Имало едно време Етичен кодекс на българските медии. Вътре били разписани някои универсални азбучни правила за поведение на журналистите.
Например, медиите имат право на свободно слово и защита от цензура, но независимо от всичко носят отговорност към зрителите си - да предоставят точна и проверена информация, да разграничават фактите от коментарите, да предупреждават изрично при съобщаването на непотвърдени данни. Най-вече - да предпазват обществото от опасността да бъде сериозно заблуждавано.
Сега погледнете отразяването на случая с Десислава Иванчева в националните телевизии и открийте десетте разлики.
Времето, което уж беше запазено за новини и публицистика, се е превърнало в безкраен епизод на "Съдебен спор", на тема "Не си плати и ме натопи".
Публиката става и ляга с обвинения, волни извадки от СРС-та и адвокатски пледоарии. Коментират се конфиденциални документи, които нито зрителите, нито водещите са виждали с очите си.
В студиото се разиграва импровизиран следствен експеримент с луминофор, за да се види "как се светва като коледна елха" при вземане на подкуп. И това - върху масата, на която след малко ще се води политически разговор с еврокомисаря по финансите Пиер Московиси.
Уточненията, че опитът не се прави с реалното криминалистично вещество и че прахът, използван от МВР, не би трябвало да позволява лесно вторично разпространение, нямат особено значение. Свети ли UV-лампата? Свети. Поуката е, че с едно здрависване влизаш в затвора.
Защитниците произвеждат медийните си хипотези върху половинчата фактология, част от която е непроверима, а друга - скоро бива опровергана. Такова беше например твърдението, че парите от подкупа са върнати на собственика им още в деня на ареста на Иванчева и че "ОБРАТ! Предметът на престъплението вече го няма! Делото приключи, преди да започне!". Оказа се, че става дума за лек свободен преразказ на предварителен протокол, който се мултиплицира безкритично.
Друго предположение: маскирана полицейска служителка небрежно намазала кметицата на "Младост" с невидимото мастило от банкнотите, които е обискирала по-рано. Пропуска се един дребен детайл, че жената с маската не носеше латексови ръкавици (вижда се от всички кадри), т.е. тя не е сред лицата, упълномощени да докосват парите по време на претърсването.
Къде е истината - казва ли ти някой, смееш ли да питаш. В среда, в която доверието в МВР и прокуратурата копае дъното, всякакви внушения минават за факти.
По-неприятното е, че самите прокурори и антикорупционни борци на ръководни позиции не отстъпват по ефирна логорея на адвокатите.
Позволяват си ехидни коментари още преди да са внесли обвинителен акт в съда, дават недовършената си работа като пример за всеобщо назидание.
Позволяват си и да раздават персонални оценки за "глезотиите" и морала на хора, чиито лични разговори са подслушвали в продължение на няколко месеца.
Ако арестът на Десислава Иванчева носеше асоциации с показното "На колене като абсолютен престъпник" срещу Николай Цонев, то сега ситуацията напомня за онзи бургаски прокурор, който се заканваше да "върже кънките" на Максим Стависки.
Подобни лирични отклонения са далеч отвъд предела на добрия вкус, някои са на границата на злоупотребата. Още по-жалко е този предел да се преминава в ситуация, в която почти всяко значимо дело от последните години е приключило в коша, а търпението отдавна е изчерпано.
Все още недоказаната теза на прокуратурата се редува с все още недоказаната теза на защитата. В ролята на съдебен състав влизат журналисти, чиято липса на юридическо образование се компенсира от старата Барекова амбиция да "произведат новина" тук и сега.
На зрителя му се полага правото да избере страна според личните симпатии, да вади пуканките и да не докосва дистанционното. Не за друго, просто не се знае чии ръце са го манипулирали.
