"Най-хубаво е да си президент в България. Нищо не зависи от теб, а само намираш кусури". Мнението принадлежи на Цветан Цветанов, но описва ясно отношението на ГЕРБ към президентската институция - за тях то е пето колело, черна станция, нещо като нищо на света с 6,6 млн. лева годишен бюджет. Твърде скъпо е да се демонтира, твърде опасно е да се игнорира. В оптималния сценарий "Дондуков" 2 бива овладян, за да не пречи - и нищо повече.
Идеята на ГЕРБ за президентството като вечно възпален апендикс остана в наследство от периода на всекидневните челни сблъсъци с Георги Първанов между 2009-2012 г. Оттогава датира и уплахът от т.нар. "президентска партия" - платформата, която има достатъчен потенциал да превърне и най-беззъбия опозиционен дразнител в пряка заплаха за властта.
Намекът на Румен Радев, че ще "разбере" създаването на евентуална нова партия срещу "статуквото", изглежда като игра с този страх на ГЕРБ. Но ако държавният глава е научил поне един урок от грешките на предшествениците си, би трябвало да знае, че усилията за партийно инженерство са обречена кауза.
Още от 90-те години формулата "президентска партия" се проваля, независимо от идеологията, организаторския опит и високото персонално доверие в лидера й.
Експерименти има всякакви: от почетното председателство на Желю Желев в "Либерален форум", през лидерството на Петър Стоянов в СДС след "разбиването на аварите", до азбучното фракционерство на Георги Първанов, довело до обезкървяването на БСП.
Партията на Желю Желев капитулира още на първите си парламентарни избори през 1997 г., само 3 месеца след края на президентския му мандат. С резултат от 0,32% "Форумът" на Желев събра по-малко гласове от Партията на българските жени на Весела Драганова (бъдещата мандатоносителка на Царя).
Петър Стоянов пое ръководството на СДС през 2005 г. в момент, в който не просто "духът беше напуснал тялото", а вече имаше сравнително строен, автономен и равностоен втори корпус - ДСБ.
Докато в 40 Народно събрание Иван Костов разполагаше със собствена парламентарна група, СДС на Стоянов се беше принудил да управлява партия с по-малко от 8% доверие, в нездрава коалиция с партньори като Яне Янев и Любен Дилов-син. След три неуспешни опита за обединение на "автентичната десница" на изборите в София през 2005 г., на президентския вот в края на 2006 г. и на първите Евроизбори 2007, Стоянов вдигна ръце от партийното строителство за добро и завинаги.
Единственият успешен пробив беше направен от Георги Първанов с АБВ, но на каква цена? Подготовката за създаването на партията отне повече от 4 години, а катастрофира само след половин мандат в управляваща коалиция с ГЕРБ.
Май само Росен Плевнелиев беше достатъчно "далекоглед" да прецени мястото си в политическата игра и да се отдаде на домашно-битов уют, вместо да дърпа поредната партия-файтон с човешка тяга .
Изкушения очевидно не липсват: Държавният глава се ползва с високо лично доверие, разполага с чувствителна информация, длъжностната му характеристика предполага добри контакти с външни фактори, а и има възможност да подбере лоялен и многопрофилен екип през назначенията си в службите за сигурност и армията, Конституционния съд и дипломатическите представителства, БНБ и ЦИК, та до Съвета за електронни медии.
Изглежда това важи и за Румен Радев, дори ако намекът за "отеснялото президентство" е само тактически блъф.
Високият личен рейтинг обаче върви с титлата. Преливането на авторитет е истински висш пилотаж, който не се учи в движение. Защото може и да няма нищо по-хубаво от президентството, но няма и нищо по-безславно от президента, останал без работа.
Щетите, които БСП понесе от ръката на бившия си председател Георги Първанов, няма да му бъдат простени никога. А как ли би реагирала партията при евентуално второ предателство от "свой" президент?
