И ние, като всички български граждани, искаме да сме наясно какъв ще е дневният ред на следващото управление. Кои са най-важните въпроси, които (би трябвало) да решат най-напред бъдещите управници, кои - до края на мандата. Обърнахме се към експерти и организации в различни сфери с пет въпроса (виж вдясно), очакваме и компетентни мнения от вас, нашите читатели.
Започваме с отговорите на известния психолог и експерт Иван Игов по тема, която касае настоящето и бъдещето ни като нация - образованието, и по-специално училищното.
Има шест основни неща, които трябва да се направят, за да се реформира ефективно училищното образование (хората по света са го правили). Те не са нито сложни, нито скъпи, но трябва да се преодолее както консерватизма, така и безкрайно многото разнородни и користни интереси:
1. Промяна на финансирането, както като процент от БВП, така и като начин на разпределение. Трябва да се заложи законово твърд процент за образование и наука от БВП, който да е съизмерим със средния в ЕС (между 5 и 6%). Сега той е едва 3.3% и е един от най-ниските в Европа. Смятам, че трябва да е определен със закон, защото всяко правителство се изкушава най-напред да посяга на парите за наука и образование под най-разнообразни форми.
Още по-неефективен е начинът на разпределение на парите чрез т.нар. делегирани бюджети. При тази система парите вървят след ученика. Т.е. показваме някакъв образец със записани в различни форми на обучение деца в дадено училище - и на базата на това получаваме бюджета за годината.
Но при липсата на електронен регистър и информация за движението на децата в страната и чужбина, често се оказва, че едно и също дете фигурира на няколко места, да не говорим и за т.нар. мъртви души (измислени имена и ЕГН-та и много други хватки.) Така от и без това мизерния бюджет се отклоняват още 15-20% от средствата. Да не говорим за общинската намеса и бъркането на дълбоко в парите за образование за щяло и нещяло (виж Дупница за пример).
Това е, защото самото училище е второстепенен изпълнител на този бюджет (след общината или МОМН) и директорите са длъжни да "съобразяват" разходите с общинското ръководство. А за това как се правят обществените поръчки за гориво, ремонти, консумативи и др. просто не ми се говори.
Решението - парите да вървят с ученика и родителите му. Въвеждането, например на ваучерна система, където родителят записва детето си в желаното училище, предоставя ваучер от банката, където са депозирани средствата за образование и същата банка - а не кметът - следи за правомерното им изразходване.
Така ще се спре изтичането на средства, а родителите активно ще участват в управлението на училищата и частното образование ще стане достоен конкурент на държавното.
Това може да се случи за около година и ще спести пари.
2. Коренна промяна на училищната среда. Сигурно няма по-кошмарно място от централно училище в голям град в България. В него на двусменен режим са натъпкани от 1000 до 2500 деца в сграда, строена за 400-500, най- често преди 60 години и никога неремонтирана основно, без основни средства за хигиена и безопасност.
Там учат деца и младежи от 5 до 19-годишна възраст, пет коренно различни възрастови групи в най-рисковия за развитието период от човешкия живот. В резултат - един от най-високите проценти тормоз между връстници (25-27%), нискоефективно образование (само от двусменния режим се губят година и три месеца за учене), ниска или по-скоро никаква мотивация за училищни постижения, невротизирани учители, отвратителни хигиенни условия (61% от децата никога не стъпват в тоалетната) и какво ли още не.
Решението - нови училища и разделяне на училищната система. За да учат децата нормално, всяка възрастова група (предучилищна, начално училищна, основна, горна училищна и гимназиална) трябва да учи в отделна сграда и при учители, специализирали съответния начин на преподаване. Това може да стане и със сегашните ресурси.
Само в София има 12 празни училищни сгради, три от тях в идеалния център. Могат да се ремонтират и обновят. Ако частните училища получат равни права (както е и по Конституция), частното образование ще се разрасне и може да поеме значителен процент от всички деца (не само на богатите, както е сега).
3. Истинско външно оценяване. Сега т.нар. външно оценяване (4-ти, 7-ми, 12-ти клас) се прави от самото министерство. Т.е. системата оценява сама себе си. Така резултатите са предрешени и дори не се слагат предварителни критерии за успешно покриване на изискванията (това става после, на базата на средните резултати)!
Само дето има едни лоши хора от проекта PISA, които на всеки три години ни оценяват тайничко (но както трябва) и ни все повече се сриваме в класацията по функционална грамотност (до 41% преди 3 години).
Решението - оценяване от независима, обществена организация. Истинското външно оценяване следва да бъде анонимно, на базата на случайни извадки и да мери не знания, а способности. И това да се прави от независима, обществена и самофинансираща се институция, зад която стоят хора, на които обществото има доверие. Това може да се промени за година и да спести средства на държавата.
4. Истинско кариерно развитие на учителите. Всеки знае, че без добри учители няма добро образование. За съжаление, средната възраст на учителите в България е 50 години!, а тези под 35 г. - едва 13%, толкова колкото и тези над 65 години. Много от тях (и не само най-възрастните) са далеч от новите технологии и методи на обучение. ("Знаеш ли какво е цял ден да те учи баба ти?" - по думите на един четвъртокласник).
Една от причините младите да не стъпват в училище (освен ниското заплащане) е отвратителната система за "кариерно израстване на учителите", която няма нищо общо с компетентностния модел и целеполагането. Там става дума за стаж! - На десет години старши учител и след това ако има вакантно място - главен. Толкоз.
Решението - създаване на центрове за оценка и развитие (assessment center), където на поне на 3 години учителите да получават обратна връзка за себе си и да си поставят цели за развитие и усъвършенстване. На базата на покритите цели да получават съответната кариерна степен, която да защитават пред колегите и учениците си. Това може да става и с ресурсите на сегашните РИО -та и директорите, стига да бъдат обучени за това. Може да се организира за около половин година с минимални средства.
5. Професионално управление на училищата. Училищата в България се управляват по един изключително нелогичен начин, изхождайки от презумпцията, че от добрия учител може да стане и добър директор, стига да мине изпит (по нормативна уредба) и кратко обучение. В резултат - 1/4 от училищата в страната се управляват безобразно; 1/2 горе-долу и само 25% прилично.
А всяка година напускат (или биват уволнени) над 400 директора на учебни институции (от около 2100). Т.е. текучеството е почти 20%. Няма бизнес, който при такива цифри за текучество сред мениджмънта не би взел крути мерки.
Решението - въвеждане на професионален училищен мениджмънт. Да управляваш училище е като всеки друг бизнес - трябва да имаш съответните лидерски качества и управленско образование. И сега у нас има дипломирани няколко хиляди човека, в различни ВУЗ по специалността образователен мениджмънт.
Имаше отличен Институт за директори към МОМН, сега префасониран. Има подготвен и измерен компетентностен модел за оценка на училищни директори. За няколко месеца изискванията следва да бъдат въведени и да се постави разумен срок (3-4 години) те да бъдат покрити от всички действащи директори.
6. Създаване на образователен кодекс. Нещо като "образователна конституция". Защото образованието не започва и не свършва в училище, то е учене през целия живот. Това е модерното разбиране за образованието, което трябва да защитим.
У нас сега с образование се занимават поне четири министерства и има най-малко пет закона и десетки нормативни актове, които взаимно си пречат и противоречат. Освен това се пресичат десетки повече или по-малко користни интереси на различни групи (издатели, директори, чиновници, ректори и мн. други), като отдавна сме забравили, че образованието е за хората, а не за институциите.
Решението: ясно формулиране на принципите целите и очакванията към образованието на различните етапи от развитието на детето (включително ранното детство) и на кариерата в зряла възраст. Точно определяне на това кой за какво отговаря и как се разпределят ресурсите и средствата. Това следва да е кратък документ, който да задава правилата, които не могат да бъдат нарушавани. Това може да се направи за няколко месеца - и по него е необходим консенсус на всички политически сили.
