Сред най-често вкарваните в употреба оправдания на запалянковците у нас да не ходят на стадиона продължава да е високата цена на билетите - или по-скоро аргументът, че „онези некадърници на терена" не заслужават подкрепа дори срещу 5 лв.
Крайно време е обаче да се каже, че това изобщо не отговаря на истината - фактите говорят, че нито продукцията е чак толкова трагична, нито цените са непосилно високи. А причините за пустеещите трибуни трябва да се търсят на съвсем друго място.
Да започнем с „продукта". Вярно е, българският футбол не е цвете за мирисане, но ако беше толкова слаб, неугледен и отблъскващ, как да си обясним телевизионният, обществен, че дори държавен интерес към него?
По някакви причини операторите, които излъчват „А" група, отказват да разкрият конкретните измерения на телевизионния рейтинг на мачовете от родното първенство, но пък не спират да се хвалят, че последните бият по интерес дори двубоите от Шампионската лига.
Това няма как да се провери без броудкастърите да извадят цифрите черно на бяло, но не така стои въпросът със срещите на националния отбор. Въпреки че не се е класирал на голямо първенство вече 15 години и всеки разбирач си упражнява хумора с него, представителният ни тим все още превзема милиони телевизионни приемници и се радва на над 20 процента пазарен дял по време на мачовете си.
Нещо, с което не могат да се похвалят дори най-вървежните сериали и риалитита.
С други думи, българинът продължава да се интересува изключително много от футбол (при това приоритетно от български), а аргументите за качеството на продукцията на нашите отбори - клубни и национални, тотално издишат. Нашенецът си обича отбора и дори в периоди на тежки кризи, има отношение към съдбините му. Достатъчно е да се проследи истерията, която заля „синята" общност в последните дни покрай тоталната промяна в Левски.
Защо обаче фенът не ходи на стадиона?
Както споменахме, друга митологема са високите цени. И тук обаче липсват каквито и да е разумни обяснения. „А" група вероятно е единственото първенство в Европа, в което цените на входните билети са в рамките на 3-5 евро. Дори така обаче посещаемостта е под санитарния минимум, а всеки опит на клубовете да вдигнат цените се посреща на нож от феновете, които плашат с бойкоти и други поразии.
Най-често посочваният пример за „надути" билети обаче са двубоите на националния отбор - как може да се искат 20 или дори 40 лева за вход, при положение че липсват резултати и качествен футбол? Тук проблемите не са един и два - става дума както за неосведоменост, така и за липса на футболна култура у родната публика.
Първо, още в квалификациите за Мондиал 2018 влезе в сила сериозна отстъпка при ранно закупуване на пропуски.
В цикъла за Лигата на нациите феновете можеха да гледат националите срещу 6 лева (за сектори Б и Г), ако си направеха труда дасе сдобият с билет две седмици преди мача. За другите сектори намалението също бе 50-процентно, но ефект почти нямаше. Двубоите срещу Норвегия, Кипър и Словения сумарно бяха посетени от малко над 20 хиляди зрители, въпреки че този път отборът игра добре, изпоти фланелките и имаше всички шансове да спечели първото място.
За предстоящите европейски квалификации пък авантата е още по-голяма - срещу едва 24 лева можеш да гледаш и четирите домакински двубоя на България, включително тези срещу Англия и Чехия от сектори Б и Г. За по-хубавите трибуни пакетните цени са съответно 60 и 80 лв. Единственото условие е да си купиш билет от рано - каквато е дежурната практика в други сфери на забавлението като концерти, кино, театър и т.н.
Защото футболът е точно това - забавление. Незнайно защо обаче нашенецът би платил с месеци напред 100 лв. за концерт на любимата си група, всекидневно вади сериозни суми за алкохол и цигари, но му се свиди двайсетачка за привилегията цяла година да гледа наживо всички мачове на отбора, който - в крайна сметка - представлява България. Включително срещу родината на футбола Англия.
Стига заблуди - проблемът не е и в цените. Те не само не са високи, а са направо смешни в сравнение с всяка друга европейска държава.
Няма да е чудно на Албиона дори да се обидят, ако разберат, че в България оценяваме двубоя си с тях на... 3 евро (колкото излиза при покупка на пакетен билет за евроквалификациите за секторите зад вратите).
Донякъде, но само донякъде, могат да се приемат доводите, че условията по българските стадиони са трагични - липсват всякакви удобства като тоалетни, кетъринг, чисти седалки, безпрепятствен достъп, сигурност. На повечето места е така, но вече има и изключения.
Освен това бяха времена, когато условията бяха същите, но трибуните пращяха от запалянковци. Хората не се притесняваха от факта, че два часа няма да ходят до тоалетна - отиваха и деряха гърло. Не че удобствата са нещо лошо, но не са определящи.
Стигаме и до лошите агитки и страхът „на детето да не му се случи нещо".
Това вече е солиден аргумент, но той важи само за напечени клубни мачове и за определени места като фенските сектори. Вероятността да пострадаш на мач на националния отбор, при това на централните трибуни например, клони към нула. Както на „Васил Левски", така и някои клубни стадиони, вече има обособени семейни сектори, където освен ценови отстъпки, зрителите се радват и на допълнителни екстри. Това обаче не променя картинката. Истината е другаде.
А тя е, че българският футболен фен вече страда от хронично поведенческо „заболяване", което може да се дефинира като „бацил на провала". То ярко се олицетворява от патриотарската вълна, заливаща трибуните на мачовете на волейболистите, на Кобрата или на гимнастичките.
Българският фен смята, че отборът задължително трябва да бие, мачка, громи и нокаутира, за да бъде подкрепян.
Когато е слаб, не заслужава нищо. Щом сегашните не са на нивото на Пеневата чета и на терена ги няма новите Стоичков, Пенев и Балъков, значи няма да им стъпим.
Ако трябва да стигнем до край, това не е нищо друго, освен избиване на комплекси. С годините българското фенство се изроди от безкористна подкрепа към родните спортисти в изливане на омраза към съперника и създаване на фалшиво усещане за собствена (лична и национална) значимост. Ето защо, когато отборът ни е слаб или просто не е способен да удиви света с балканската си юначност, трибуните зловещо пустеят.
Иначе всички сме големи фенове на английския футбол, но удобно подминаваме факти като този, че след най-големия срам в историята си - отпадането от Исландия на Евро 2016, Трите лъва изиграха следващия си официален мач (срещу Испания) на 90-хилядния "Уембли" без нито една празна седалка. А само две години по-късно Англия стана четвърта в света. Заради новия си отбор, но и заради феновете си.
