Своеобразен малък град се заформя около град Тапачула на мексиканско-гватемалската граница, а жителите на това палатково поселище са живо доказателство за системната ерозия на един от основополагащите принципи на международния ред след Втората световна война - осигуряването на убежище за бежанците.
Жителите са предимно бежанци и мигранти от африкански държави, които бягат от политически преследвания, социални катаклизми или крайната бедност в региона. За целта те са предприели един от най-дългите и опасни мигрантски пътища в света с надеждата да стигнат до САЩ.
Доскоро те щяха да получат 21-дневен гратисен период, в който или да регламентират статуса си за пребиваване в Мексико, или да продължат към границата със САЩ. Но след като през май Върховният съд на САЩ реши, че администрацията на президента Доналд Тръмп може да откаже убежище на всеки, който е преминал трета държава по пътя до американската граница, Мексико започна да отказва на африканците свободно преминаване през нейната територия.
Така пристигащите в Тапачула мигранти нямат къде да отидат. Те са в капан между твърдите политики за предоставяне на убежище в САЩ, все по-строгите правила в Мексико по тази тема и нарастващия глобален отзвук срещу всеки, който иска убежище.
САЩ далеч не са единствената страна, която затваря вратите си за онези, които бягат от държави с рушащи се социални, политически и икономически системи. По света и богатите, и бедните държави намаляват броя на бежанците, които са готови да приемат, и отказват убежище на онези, които в миналото биха приели.
Италия е пример за това - властите в страната дори наложиха през лятото криминализиране на опитите за спасяване на лодките с бежанци в Средиземно море.
В Африка, Азия и Южна Америка настроението е почти същото. Кения изгражда стена по границата си със Сомалия и изпраща хиляди сомалийски бежанци обратно във военна зона. Бангладеш планира да върне хиляди бежанци от малцинството рохинга обратно в Мианмар с помощта на Агенцията на ООН за бежанците, въпреки предупрежденията на други агенции на ООН за това, че там те са изправени пред заплахата от геноцид.
Същевременно в Южна Америка венецуелците, бягащи от икономическия крах на страната си, бяха посрещнати в съседните държави от промени в политиката за мигрантите, които да направят условията много по-тежки за чужденците, а страните - неприемливи за пребиваване.
Търсенето на убежище никога не е било толкова голямо, колкото днес. В момента над 25,9 милиона души по света са избягали от своите страни заради войни или вътрешна нестабилност. И все пак списъкът на държавите, желаещи да ги приемат, се свива с всеки изминал ден, а международната система, която създаде и е длъжна да защитава правото на убежище, все повече затъва в хаос. Ако има някаква обща тема на 2019 г., това би била идеята за края на предоставянето на убежище.
Идеята, че правото на политическо убежище, когато търсиш спасение от насилие, преследвания и т.н., е заложена в Конвенцията от 1951 г. за статута на бежанците. Там се казва, че държавите трябва да осигурят убежище на всеки, който бива преследван въз основа на раса, религия, националност, политическо мнение или членство в определена социална група.
Въпреки това обаче заложеното в тази Конвенция още оттогава се възприема повече като добро пожелание, отколкото като неотменно правило.
В резултат убежището се превръща в нещо ad hoc и често - в политическа афера. По време на Студената война както Съединените щати, така и Съветският съюз почти винаги предоставят убежище на политически дисиденти от другата страна, като същевременно разширяват разрешителната имиграционна политика към страни в техните сфери на влияние.
В голяма част от останалия свят молбите за убежище зависят от конкретния случай, но отново мотивиращият елемент са политическите цели. Например хората, които бягат от апартейда в Зимбабве и Южна Африка, редовно получават защита, правен статут и пътни документи от други африкански държави, които искат да допринесат за по-широката борба с антипартеидите. В своята автобиография Нелсън Мандела описва пътуването си през 13 африкански държави през 1967 г., когато използва документи за пътуване, предоставени от Танзания и Етиопия.
След края на Студената война световните сили имаха по-малък интерес и по-малко възможности за инструментализиране на предоставянето на убежище, а защитата на бежанците стана по-формализирана като правна и бюрократична практика.
В същото време обаче гражданските конфликти на места като Сомалия, Ангола и бивша Югославия доведоха до големи размирици и милиони бежанци. Като натиск върху държавите, които приемат, мнозина решиха, че тези бежанци не отговарят на строгите бюрократични изисквания на Конвенцията за бежанците от 1951 г.: страхът от общо насилие или нестабилност не се вписваше добре в нито една от петте тесни категории преследвания, очертани в Конвенцията на ООН.
Така, когато милиони се нуждаят от убежище най-много, страните определят правото възможно най-тясно, за да поемат възможно най-малка част от бремето.
Това води и до началото на ерата на бежанските лагери. По целия свят страните, приемащи голям брой бежанци, започнаха да принуждават разселването на търсещите защита в специални бежански лагери.
Паралелно с това често правителствата на държавите, приемащи бежанци, осигуряват един по-масов статут на бежанците, който не им позволява достъп до същите права и свободи, какъвто имат онези, които индивидуално са кандидатствали за убежище. С други думи - когато става въпрос за големи групи от бегълци от родните си места, на тях се гледа повече като на проблем, отколкото ако става въпрос за отделна преследвана от конкретната държава по политически причини личност.
И това се разраства все повече с времето. Всичко това води от практическата нужда за преразглеждане на Конвенцията за бежанците от 1951 г. и обновяването й, за да покрие тя съвременните трудности по темата. Това обаче е особено трудно, когато все повече държави не желаят да предоставят убежище или просто предпочитат да го правят в по-ограничени параметри.
Всичко това води до логичното продължение - днес статутът за предоставяне на убежище като международно правен принцип е по-слаб от всякога. Онези държави, които са били склонни да приемат бежанци, днес имат все по-малка склонност.
Популисти се възползват от темата, за да придобият повече власт и да си осигурят повече влияние. В самите общества има значителна непоносимост и неприязън, когато бъде повдигнат този въпрос.
Така и двете идеи, залегнали в историческата дефиниция на предоставянето на убежище - неприкосновеност и защита - са подложени на атака, както никога досега.
Миналия месец новоизбраният председател на Европейската комисия Урсула фон дер Лейен промени дефиницията на поста на своя еврокомисар по миграцията на "комисар за защита на европейския начин на живот", засилвайки идеята, че миграцията представлява заплаха за Европа. И въпреки момента на възмущение в социалните медии, дискурсът около бежанците в Европа остава непроменен.
А за жалост темата за бежанците няма да изчезне, дори напротив - по всичко личи, че бегълци от уязвимите държави ще има все повече и повече.
Една от многото причини за това са климатичните промени, които превръщат все повече региони по планетата негодни за живот - засушаването на много места, заблатяването на големи части от Сибир, изселването на цели местни общности от тропическите гори на Бразилия и Индонезия заради пожари и масово изсичане и усвояване от бизнеса.
Повишаването на морското равнище заплашва островните държави и крайбрежните градове, чиито жители могат да се окажат в тежка ситуация до няколко десетилетия. Допълнително с това идва опасността от редица урагани, тайфуни и т.н., които биха поставили хиляди хора под заплаха и то по няколко пъти в годината.
Междувременно границите стават все по-затворени за онези чужденци, които се нуждаят от помощ и закрила. Какво обаче ще означава това за света?
