По всичко личи, че преговорите между България и Република Северна Македония отново са влезли във фаза на застой, след като и от двете страни дойдоха остри и категорични позиции през последните два дни.
Властите в Скопие заговориха за признаването на историческите корени на македонския език и за "безотговорната и тежка геостратегическа грешка" на България, докато у нас отново бе подета мантрата за това как сме най-големите защитници на Балканското разширяване на Европейския съюз (ЕС), но Северна Македония не спазвала договора за добросъседство.
Сегашната ситуация между двете държави е доказателство, че буря може да се направи и от чаша вода.
Буквално преди месеци България действително беше най-силният поддръжник на македонската кауза за членство в ЕС. И все пак буксуването на двустранната комисия за общата история по казуса чий революционер е Гоце Делчев извади на бял свят всички спорни въпроси, давайки глас предимно на най-шумните националистически и опортюнистически гласове и от двете страни.
Абсолютен факт е, че въпросната комисия за историята беше стигнала до проблем, по който не може да постигне съгласие, а македонските историци предпочитаха да отлагат и да блокират заседания, вместо да продължават с обсъжданията.
Тогава обаче се допусна и най-сериозната възможна грешка от страна на нашата политика - да превърнем този исторически въпрос в залог за европейското бъдеще на съседите.
Че историята на Македония е един твърде кратък отрязък от време, не е нещо, което да поставяме под съмнение, а бълнуванията за средновековните устои на македонската държава са именно това - бълнувания.
Но колкото и дразнещи да са те, ходът да притиснем Скопие в ъгъла се доказва все по-неуспешен с оглед на ситуацията, в която страната ни затъва все повече и повече.
Защо това да е грешна позиция на българското правителство, щом 1) историята е на наша страна и 2) имаме реалната възможност да поставим Северна Македония пред дилема да избира или да признае историческите факти, или да се сбогува с членството си в ЕС?
Да оставим настрана момента, че достигането на историческата истина е работа на историците, а не на политиците и особено не на популистите. Това е дълга тема, която така или иначе вече сме разглеждали отделно.
Причините ветото над Северна Македония да е лош ход са няколко, но най-отпред стои неудобната ситуация, в която правителството вкарва България - изолация, неразбиране от външните ни партньори и поставянето в ролята на "лошия".
И тук се крие тънкият момент - българското вето не е проблемно толкова само по себе си. То е проблемно защото изтиква София към периферията на ЕС, към местата където НЕ се взимат решенията за бъдещето на Обединена Европа. То е проблемно, защото вместо да решава съществуващи проблеми, създава още, а единствените, които печелят от него, са популистите от двете страни на границата.
Ако нашата дипломация беше способна да се размине с поставянето си в изолация покрай въпроса със Северна Македония, нещата щяха да стоят по различен начин. Уви, обаче - не е. А българската кауза не е защитена навън.
Никой от европейското ни семейство, дори и иначе подкрепящите правителството в София ЕНП, не излезе с позиция в защита на претенциите на България да търси териториална сигурност и отказ на Скопие от всякакви претенции върху територии, културни ценности или македонско малцинство.
Щеше да е хубаво да се случи, но не стана. Вместо това в една или друга степен промакедонски позиции се появиха в редица западни медии, включително "Политико", "Евронюз", "Блумбърг" и редица други, а заедно с тях се изказаха и много местни англоезични издания.
В очите на Запада все повече и повече темата за спора между България и Северна Македония прилича на битка между Давид и Голиат, в която българското правителство бива представяно като по-голям хулиган, който изнудва по-малката си съседка с искания да се откаже от националната си идентичност и език и да признае българските си корени.
Дават се силно изкривени сравнения с Германия и Австрия, напомня се, че редица държави продължават да имат спорове на историческа тематика, които остават нерешени, но въпреки в това политически план отношенията между въпросните страни продължават да просперират. Въобще пълна идилия с не особено приятен антибългарски дух.
За читателите от Централна и Западна Европа е трудно да разберат значението на историята за националното самочувствие, поне не и по начина, по който на Балканите се разбира това. Да се търсят поводи за гордост в миналото, защото в настоящето те са просто силно редуцирани, не е нещо, което се обяснява лесно на някой незапознат с материята.
А ако добавим към тази бленда върху случая и все по-разпространения навик да се мисли изцяло бинарно и светът да се разделя на "добри" и "лоши", България много лесно попада във втората категория, независимо от официалните позиции на българското външно министерство или на правителството.
Повечето хора вътрешно са програмирани да симпатизират на аутсайдера, на тормозения малък, който иска да се изправи срещу гнета и заплахите на по-големия и да "остане себе си", да "запази идентичността си" - та това е сюжетът на поне една трета от филмите правени от Холивуд, с които всички ние сме толкова добре захранени от над 30 години насам.
В друга ситуация аутсайдерът би могъл да бъде и България, но в момента наративът, подхранван от македонските дипломати, журналисти и общественици, е такъв, че страната ни получава ролята на хулигана.
На българското външно министерство му остана да се оплаква от "македонската пропаганда". Само дето тази македонска пропаганда върши някаква работа - може и Скопие да остава все така далеч от македонските си мечти, но някои големи европейски държави, начело с Германия, са видимо не на наша страна по този казус.
И е логично да са на такава позиция. На всички в Европа им е ясно, че ако сега Северна Македония не успее да започне преговори с ЕС, Русия, Турция, Китай и дори страните от Арабския свят и Иран ще се опитат да получат колкото се може повече влияние върху страната.
За тях още един съюзник в Европа би бил изключително ценен, както от гледна точка на икономически перспективи, така и от позицията на лесен достъп до НАТО и Обединена Европа.
Към това обаче може да се добави и бонусът на евтината работна ръка за германската икономика, както и едно правителство, благодарно за немската помощ в труден момент. Но това вече са допълнителни спекулации.
Фактите са такива, че правителството се захвана със спор, който поне към момента носи на страната ни повече негативи, отколкото позитиви.
Международното ни реноме пада до опасни нива. И без това покрай докладите за върховенството на закона у нас за България се говори предимно с негативен тон, а сегашната ситуация кара мнозина да си мислят, че може би допускането на София до Обединена Европа през 2007 г. е било грешка, която не трябва да се повтаря сега с шенгенското пространство.
Не остава сякаш много до това да се говори за България така, както за Полша и Унгария, които съвсем реалистично са заплашени от орязване на европейските си фондове именно по точката с върховенството на закона.
В този смисъл Северна Македония може и да не започне преговори за членство в ЕС, но може да лобира пред други Европейски държави да избутат България в "ъгъла на непослушните". Дали е възможно да се получи? Никой не може да каже със сигурност.
Същевременно с това идеята за балканско обединение в рамките на ЕС - идея, прокарвана от собственото ни правителство - замира все повече и повече.
Нито се работи за увеличаване на търговския обмен със Северна Македония, нито се създава усещането за обща балканска сила, която в един момент след години да се превърне в мощно лоби в Съвета на ЕС.
Напротив - връщаме се към миналото и дребнавите спорове за исторически въпроси.
Тук е моментът да се запитаме струва ли си цялото това упорство пред постигането на компромис по темата с Македония. Защото моментът, в който ще стане твърде късно, наближава.
Българското вето все още може да се използва като лост за постигането на някои уговорки, които биха били полезни за страната, сред които задължително трябва да бъде и писменото уверение, че Скопие няма териториални претенции към България, нито настоява за признаване на македонско малцинство у нас.
България може и да настоява за специална глава на преговорите, посветена на изчистване на двустранните проблеми, без затварянето на която Скопие да не може да влезе окончателно в ЕС.
Да продължаваме с упорството няма да доведе до нищо добро за България - напротив. Видя се, че македонците няма шанс да отстъпят пред сегашните ни искания, а антибългарските настроения само стават само по-силни и гласовити. Ако това прилича на победа за някого, то е време сериозно да се замисли за значението на думата победа.
Подобно нещо би ни довело до два възможни сценария - или Северна Македония в един момент най-накрая да влезе в ЕС, но помнейки трайното българско вето и проблемите от София, или да си останем съседи със страна, чиято политика в крайна сметка се диктува от Русия или от Китай.
Така че крайно време е да изоставим стратегията "Аз може да не съм добре, но важното е на Вуте да му е зле", защото в този случай тя ни носи съвсем реални проблеми.
А МВнР, вместо да се оплаква в официални позиции, може да вземе отново нещата в свои ръце и да престане с поверяването на важни дипломатически въпроси на франчайз на коалиционни партньори, и да направи този път нещо смислено по въпроса. Надеждата е, че все още има достатъчно време за това.
