Моята гора е моята крепост. Този лозунг липсваше на сутрешния протест срещу строителството на нов път през Борисовата градина, но със сигурност важи за всички, събрали се пред сградата на Столична община. И не само.
Това не е нито обикновен лозунг, нито закачливо прекроена народна мъдрост. Такова е разбирането на повечето българи, когато научат, че се готви сеч в парка, гората, планината.
Независимо от светлите намерения и красивите обещания, българинът не иска рев на багери и виещи се шосета в гората. Не иска тя да има бетонната съдба на Черноморието ни.
Помним протестите на Орлов мост в защита на Витоша и саморъчното гасене на североизточния й склон (пожара в резерват „Бистришко Бранище"), помним окупацията на Общинския съвет във Варна заради Алея Първа. Това бяха най-запомнящите се, силни и искрени протести в последните месеци, а защо не и години.
Нещо повече, битката за зелено е може би единствената обща кауза, която ни остана. Тя изкарва на улицата не само еколози, както услужливо се твърди, а най-вече обикновени граждани от всички професионални поприща, социални слоеве и възрастови групи.
Това се доказа и от първия, макар и малоброен протест срещу прокарване на нов път през местността „Погребите" в Борисовата градина.
В условията на сериозно информационно затъмнение и минимален медиен интерес, хората от квартала пускаха възражения и задаваха въпроси. Основното питане - кому е нужно да се строи нов път и каква е ползата?
Формално отговор бе даден от главния архитект Петър Диков, който може да се резюмира така: проектът е заложен в устройствения план, новото трасе ще разтовари трафика, няма как да стане без жертви. И, разбира се, обещанието - на всяко отсечено дърво - три нови.
Местните не искат подобна компенсация, гарнирана с пресен асфалт. Дори предпочитат да киснат в задръстване, вместо да изгубят красивата си гледка.
Дори да наречете това мазохизъм или инат, хората от „Лозенец" няма да се откажат от битката. Гората е последната им останала крепост.
Подкрепата за тази кауза расте бавно, но сигурно. Няма как. Все пак, гората е последната ни крепост.
