Когато съседът ти е богат наркотрафикант

Габриела Наваро, която живее в ексклузивен затворен комплекс в южна Гуадалахара, подозира трима от местните жители във връзки с един от най-могъщите мексикански наркокартели. Тя съди за това по нетрадиционното им работно време, необяснимото им богатство и любовта им към "наркокоридос" - фолк балади, възпяващи наркотрафикантите.

Всички те по нейни думи са от Синалоа, планинския роден щат на наркобарона Хоакин "Ел Чапо" Гузман и безмилостната "Федерация Синалоа" - една от най-големите престъпни организации в света.

"Биографията на някои хора е леко съмнителна," казва Наваро, която е на около 40 години и моли името й да бъде сменено, за да бъде защитена самоличността й. "Те имат много пари и големи коли. Никой не знае с какво се занимават, но хората се чудят."

При един инцидент посетител счупва бариерата на паркинга с колата си, когато охраната му отказва достъп.

"Пазачът заяви, че без показан документ за самоличност никой не може да влезе," разказва Наваро. "Жител на квартала излезе с оръжие в ръка и извика: ‘Не, той е мой гост, пуснете го!'"

Дори когато тези подозрителни съседи пускат фойерверки в ранните часове на деня, местните жители не смеят да се оплакват.

"Варианттите са или да запазваме мълчание, или да ни заплашват. Хората негодуват, но всички го търпят," казва Наваро.

На половин час път с кола от оживлението в центъра на Гуадалахара, втория по големина град в Мексико и столица на щата Халиско, богатият квартал е ограден от километър и половина ограда, по която тече електрически ток. Посетителите трябва да се разписват в караулката на входа. Огромната мрежа от охранителни камери се управлява от 24-часова контролна зала и униформени пазачи патрулират денонощно периметъра.

Наркобароните, живеещи в затворени комплекси, не са нещо ново, и този феномен далеч не се ограничава само до Гуадалахара.

В граничния град Хуарес богатият квартал Ринкон де Сан Маркос e масово известен като "Ринкон де Сан Наркос", заради връзките си с многобройни известни трафиканти, включително покойния Амадо Карильо.

През декември 2009 година Артуро Белтран Лейва, особено кръвожаден наркобарон, беше убит по време на престрелка със специални сили в луксозен затворен комплекс в Куернавака, близо до Мексико Сити.

Девет месеца по-рано Белтран Лейва попадна в списъка на мексиканското правителство с 24 наркобарони, за които се дава награда от 30 милиона песо (около $1.6 млн.). От 17-те наркобосове, които са били заловени от огласяването на този списък, пет са били в затворени луксозни комплекси, когато властите са нахлули да ги заловят.

Строителните предприемачи в Гуадалахара възприемат модела на затворените комплекси с особен ентусиазъм.

Има близо 2500 комплекса с ограничен достъп в града, които заемат повече от 14% от територията му, според разследващи от Независимия университет на Гуадалахара.

Глобалните медии се фокусират предимно върху заричанията на американския президент Доналд Тръмп да построи стена по границата, но разпространението на стени в Мексико разкрива вътрешното разделение в страната и дълбокото разочарование от неспособнотта на страната да пребори престъпността.

Мексиканските затворени комплекси обаче имат един допълнителен ироничен аспект - "нежеланите лица" вече са проникнали отвъд стените им. Много от хората, живеещи в частни анклави, са престъпници, извличащи полза от наркоиндустрията, довела до огромното забогатяване на трафикантите, но и оставила след себе си изключително много трупове.

Според официални статистики над 170 000 убийства са били извършени в Мексико от 2006 г. насам, много от тях - пряко свързани с продължаващата нарковойна.

Затворените райони, с обещанието си да предпазят богатите от рисковете на града, са се превърнали в също такава част от начина на живот на наркобосовете, колкото и луксозните джипове или калашниците.

От самото начало развитието на затворените комплекси в Гуадалахара е тясно свързано с възхода на наркокартелите в Мексико.

В резултат на натиска на САЩ мексиканските власти в крайна сметка ликвидираха картела "Гуадалахара", но федерацията "Синалоа", която се е зародила като дъщерна организация на "Гуадалахара", пое контрола.

Популярна теория твърди, че местните наркобосове са постигнали договореност да гарантират безопасността на самите райони, в които живеят.

Иоан Грило, автор на книга, озаглавена: "Гангстерски военачалници: наркодолари, терени за убийства и новата политика на Латинска Америка", твърди, че въпреки че липсват доказателства за официално споразумение, местните престъпници вероятно имат безмълвна договорка за сигурността си.

"Има логика да е така. Ако си бос на наркокартел и имаш дете, което ходи на училище някъде, няма да изпращаш убийци да започнат да стрелят пред неговото училище, нали?"

Грило коментира, че доминацията на федерацията "Синалоа" в града е допълнителен основен фактор за относителното спокойствие в Гуадалахара.

"Има ясни доказателства, че в продължение на много години трафикантите от Синалоа са държали монопол върху бизнеса с дрога в района."

Въпреки присъствието на подобни престъпници и потенциалните опасности, които те привличат, жителите на затворени комплекси вероятно донякъде резонно вярват, че охранителите и камерите ще ги защитят.

Наваро е живяла в затворения комплекс от повече от десетилетие и смята, че допълнителните разходи за сигурност си струват.

"В града има хора, които са дрогирани и ни карат да се опасяваме, че може да ни нападнат," казва тя. "Смятаме, че с всичкото това насилие е по-добре да бъдем тук, дори и това да ни струва малко по-скъпо."

Статистиката обаче показва, че затворените комплекси не винаги могат да гарантират сигурност.

Според данни на местния вестник Máspormás, 3.5% от семействата са съобщили за грабеж в комплекса на Наваро от октомври 2015 до декември 2016 г.

В академичните среди се води дебат дали затворените градски комплекси ефективно защитават сигурността на жителите си.

Сравнение на затворени и отворени комплекси в Калифорния не е установило разлика в нивата на престъпност, като престъпниците често се насочват към тези затворени квартали заради заможността и изолираността им.

В последните години местните власти в Гуадалахара и Мексико Сити се опитаха да вдъхнат живот в публичните пространства. Инициативи като реновацията на историческия център на Гуадалахара и парка "Чапултепек" в Мексико Сити са положителни първи стъпки към подобряването на обществения живот. Безплатни събития на открито и проекти за споделено ползване на велосипеди също допринасят за успеха на тази идея.

И все пак водещото усещане в Мексико е, че правителството и иниституциите му не са в състояние да преодолеят разделението на обществото.

Тази позиция е отразена във филма на Родриго Пла "La Zona", който разказва за заможните граждани, взели сигурността си в своите собствени ръце.

"В Мексико живеем със силното усещане, че държавата отсъства. Държавата не регулира нищо и не е налице, за да решава конфликти," разказва Пла. "Социалната поляризация, страхът от другите и желанието за демонстриране на висок статус са също фактори, които стоят зад разрастването на тези затворени комплекси."

След премиерата на филма преди близо десетилетие режисьорът е имал лични изживявания, които са го принудили да преосмисли позицията си.

"Със семейството ми сме избрали да живеем извън затворени комплекси, без този вид охрана. Скоро обаче след като заснех филма, престъпници ни спряха с насочено оръжие към нас. Трябваше да си зададем въпроса дали сме били прави за хората, които са избрали да се затворят и дистанцират от обществото. Защото реалността е, че навсякъде цари насилие и безнаказаност."

Пла коментира, че шокът от плановете на Тръмп да построи стена по границата са провокирали дискусии за изобилието от стени в самото Мексико.

"Обичаме да мислим за стената от филма като метафора за стените, които изникват от всички страни, за да разделят, да затварят, да разграничават, да пречат на хората да преминават. Тези стени отразяват точно неспособността на хората да решат проблемите си. Колкото по-големи и високи са те, толкова по-нетолерантни сме ние."