Миналия месец турският президент Реджеп Таип Ердоган направи нещо толкова скандално, че се прочу в цял интернет.
На 12 януари Ердоган бе заснет на първите стъпала на огромна стълба в новия си мега-дворец с президента на палестинската автономия Махмуд Абас.
Зад тях стояха 16 мъже, носещи военни облекла в чест на предотоманските турскии и османски войници. От снимката не ставаше ясно дали Абас се чувства толкова болезнено некомфортно, защото се среща с един от водещите защитници на неговия архивраг "Хамас" или заради неловкото карнавално шествие, развиващо се около него, което трябваше да загатва, че той стои до естествения наследник на османските султани.
Социалните медии взеха тази снимка на присмех, със стотици туитове и ретуитове, съдържащи отправки към какво ли не - от филма "Нощ в музея" до любимата на много гийкове игра Dungeons & Dragons.
Подобно на снимката на задните части на Ким Кардашиън, фотографията на кралската гвардия на Ердоган продължава да рикошира в интернет.
Всички, изглежда, се смеят на турския президент, но всъщност снимката разкрива много за притеснително авторитарната траектория на турската политика.
Ердоган не е Саддам Хюсеин или Башар Асад, но се е превърнал в слънце, около което се върти цялата турска политика.
Той дори налага култ към личността.
По време на големите национални митинги през лятото на 2013-та, целящи да противодействат на протестите срещу "Гези Парк", много от поддръжниците му дойдоха с маски, тениски и шалове с неговия лик.
За 40 турски лири - около 16 долара - демонстрантите можеха да си купят килим с лика на Ердоган.
Обожаващата го "придворна преса", която съставя голяма част от турския медиен пейзаж - резултат от принудителни продажби на вестници и телевизии на приближени до Ердоган - редовно нарича президента "буюк уста" - "великия господар".
Плачовете и воплите сред депутатите на управляващата Партия за справедливост и развитие (AKP), когато Ердоган изнесе последната си реч след 12 години на премиерския пост, изглеждаха категорично като извадени от Северна Корея - и прекалено напомняха преувеличените възхвали за Кемал Ататюрк, изложени в музей, посветен на автократичния основател на съвременна Турция.
Сред анализаторите и журналистите е станало традиция да говорят за "антилибералния завой на Турция" или "надигащия се отново авторитаризъм".
Но тези определения не предават напълно колко далеч Турция е отишла от съмнителния "модел" за мюсюлманска демокрация, в който вярваха толкова много турци, араби и членове на американския политически елит, както по времето на инвазията в Ирак, така и след "Арабската пролет", когато Турция бе представяна като образец от либералите и неоконсерваторите.
В много отношения стилът на управление на Ердоган не е толкова по-различен от наскоро свалените арабски диктатори - това, което социолозите наричат патриархално общество, най-крайната форма на което Макс Вебер нарича "султанизъм".
Това е политическа среда, в която нито отделни хора, нито държавни организации от рода на военните или съдиите могат да оспорват властта на управляващия и подкрепата за системата като цяло е тясна, често базирана на семейни отношения, етническа група или религия.
Все по-"султанистичната" форма на управление на Турция има сериозен ефект и извън страната.
Тъй като няма никой, с който властникът да се съветва за външната политика, турската външна политика е функция единствено от това какво е изгодно политически за Ердоган.
Да вземем например неговата непоклатима позиция, че Асад трябва да бъде свален. На определено ниво това звучи похвално принципно; на друго, тя е просто функция от обидата му от бившия му приятел Асад.
Ердоган е толкова категоричен за промяната на режима в Дамаск, че не може да слезе от тази си позиция, без да започне да изглежда слаб.
В резултат на това, настояването на Анкара, че борбата срещу "Ислямска държава" трябва да включва ангажимент за слагане на край на управлението на Асад, само усложнява борбата на предвожданата от САЩ коалиция срещу ИД и допълнително отслабва позициите на Турция в Близкия Изток, където държавата има доста малко съюзници извън "Хамас".
Извън борбата срещу екстремизма, Турция някога бе място, което служеше като вдъхновение за много млади араби, които искаха да живеят в по-отворено и проспериращо общество.
За жалост вече не е така.
Мафиотският политически стил на Ердоган твърде много напомня за диктаторите, срещу които много от тези хора се надигнаха на бунт във вече прочутите площади в региона.
Няма нужда да поясняваме, че това развитие на събитията тотално противоречи на опитите на администрацията на Обама да си гарантира подкрепа в Турция за стратегията за американска национална сигурност, поддържайки Турция твърдо ориентирана на Запад и поставяйки страната в ролята на "модел" за други мюсюлмански общества.
От 2007-ма, когато той успя да прехвърли най-видния си партньор и съосновател на AKP - Абдуллах Гюл, от външното министерство в президентството - официално не-политически пост -
Ердоган не спира да командва парада на турската политическа сцена.
Той си гарантира, че членовете на мрежата поддръжници на президента в партията са или изтласкани настрана, или направо прочистени от влиятелни постове, блокирайки всякакъв шанс Гюл или някой друг амбициозен политик да си изгради влияние в AKP, без да зависи от Ердоган.
Единственият сериозен поддръжник на Гюл, който остана на поста си, бе вицепремиерът по икономическите въпроси Али Бабакан, чиято репутация на компетентен експерт и професионалист бе необходима, за да продължава да привлича международни инвестиции.
Бабакан е изключението, доказващо правилото, че всеки в турските властови кръгове прави само едно: да угажда на Ердоган.
Няма нито един човек в парламентарната делегация на AKP, който да не дължи поста си на Ердоган.
Същото може да се каже за премиера Ахмет Давутоглу и министрите в кабинета му.
Цената на противопоставянето на Ердоган е доста висока.
Резонно е да се счита, че въпреки опитите на турският лидер да изгради монолитна AKP, има разминавания в позициите и фракции в партията.
Наскоро например цареше умерено негодувание сред кадрите на AKP за липсата на лидерски качества у Давутоглу.
Освен това изненадващо много депутати на AKP гласуваха в таен вот да не бъдат отхвърляни обвиненията в корупция срещу многобройни бивши министри.
Ако оставим настрана това видимо недоволство, никой в партията не е в позиция да оспорва водачеството на Ердоган, поради опасения, че може да изгуби мандата си в парламента (и имунитета си).
Това е доста висока цена в среда на показна отмъстителност, която президентът и неговите съветници изградиха в последните години.
Мрежата от поддръжници на Ердоган става все по-религиозна и концентрирана.
Той също така има и допълнителното предимство на некомпетентна опозиция, лишена от визия или идеи.
А ако преди той можеше да разчита на много турски либерали за подкрепа на изборите, броят им е намалял сериозно от 2007-ма насам. С доближаването до "великия лидер", кръгът му от съветници също е намалял, като хората в него са по-неопитни и по-страхуващи се от Ердоган.
Като ясен показател за все по-личностното естество на управлението на президента, членовете на семейството на Ердоган вече са влиятелни, особено 30-годишната му дъщеря Сумейе и нейният шурей Берат Албайрак, който е бивш изпълнителен директор на "Чалък Холдинг", конгломерат, извлекъл огромни изгоди от щедростта на правителството.
Откакто стана президент миналия август, Ердоган даде допълнителна власт на президентството по безпрецедентен начин.
Западните медии често представят неправилно турското президентство като церемониално. Всъщност постът дава важни правомощия от рода на потвърждаване или отхвъpляне на закони, свикване на нови парламентарни избори, издаване на декрети, имащи силата на закони, назначаване на шефа на генералния щаб на армията, обявяване на извънредно положение, плюс още доста други.
Същевременно заемащият поста човек се предполага да бъде над-политическо лице.
Въпреки че Ердоган подаде оставка като лидер на AKP, той е взривил всякакво разделение на властите и традиционно благоразумие и уважение, подобаващо на турски държавен глава.
Почти няма значение, че има турски премиер, защото е очевидно, че именно Ердоган продължава да определя приоритетите и да реализира политиката на турското правителство. Той може да се е преместил в "Аксарай", Белия дворец, но продължава да държи премиерския пост в хватката си.
Тези политически промени вероятно няма да променят начина, по който САЩ подхождат към Турция на Ердоган.
Но все пак ясното разбиране на естеството на турския авторитаризъм дава по-пълна представа колко страната се е отдалечила от западните ценности, които претендира, че споделя.
Анкара вероятно ще остане добре интегрирана със Запада - икономически и чрез НАТО, но идеята, че управляващите в страната уважават същите идеали и принципи, стоящи в основата на властите в Европа и САЩ, е абсолютна фикция.
По-притеснително е това, което манията на Ердоган за власт означава за стабилността на Турция.
Политолозите считат, че патриархалните системи като цяло са по-устойчиви от военните диктатури, например, но рано или късно стигат до по-злочест край, често водейки до сериозна нестабилност и кръвопролития.
Засега изглежда трудно да си представим нещо такова да се случи в Турция, където няма преторианска гвардия, която да смаже бунтовете от името на Ердоган.
И все пак начинът, по който президентът е прочистил полицията от свои противници - реални или въображаеми - и е превърнал националното разузнаване в инструмент на властта си, ръководен от един от най-лоялните му последователи, създава перспектива - макар и далечна - за разместване на пластовете и насилие.
Не е и като да липсва прецедент в Турция за такъв вид съперничество. В края на 70-те години там имаше сериозни вълнения, довели до смъртта на около 4500 души.
Ако управлението на Ердоган стигне до някакъв вид фатален край (или той умре на поста си), турската политика може и да не се радкиализира толкова, че да се стигне до насилие.
Но това патриархално управление без съмнение ще тежи като бреме на страната и в бъдеще.
Наследството на Ердоган няма да е демокрация и просперитет, а по-скоро политическа поляризация, подкопаване на разделението на властите, религиозна и етническа манипулация и обща несигурност.
Бъдещето на Турция сега зависи от капризите на Ердоган - от притискане на Централната банка за недостатъчно премислени понижения на лихвите до обвинения към съвременните еквиваленти на Лорънс Арабски на Запад в опити да се месят във вътрешната политика на страната и да я поставят на колене.
В последните години анализаторите се опасяваха, че Турция под предводителството на AKP ще се превърне в някакъв вид анадолска ислямистка теокрация.
Тези опасения видимо са неуместни.
Страната обаче се е превърнала в изолиран, истеричен, националистически политически моноспектакъл, който отчуждава Турция от традиционните й съюзници в лицето на САЩ и Европа и прави страната все по-неадекватна в Близкия Изток. Или, още по-лошо - опасна.
