Кратка история на войната в Сирия

Надали има човек, който да не знае за ужаса на войната в Сирия и бежанската криза. 4-те милиона избягали сирийски граждани са пряко потърпевши от конфликта, който с основания може да се нарече най-опустошителната гражданска война в днешно време. 250 000 жертви за четири години и все по-катастрофални поражения в бъдеще, но зад всичко това стоят исторически събития, които до голяма степен са неизвестни.

Гражданската война в Сирия е изключително сложен въпрос, който не започва със сблъсъците между режима на Башар ал-Асад и опозицията през 2011 г. Корените на проблема са проследими през последните няколко десетилетия - и в цялата политика в региона на Близкия изток.

1923-1946: Френски империализъм и семената на сектантството

Границите на Сирия са начертани основно от френските колониалисти, принудително събрали в рамките на една държава разпокъсани и различни етнически и религиозни групи. След края на Първата световна война Османската империя се разпада, а Франция се възползва, за да установи контрол над териториите, където днес се намират Сирия и Ливан, с разнородно население.

За разлика от други държави в орбитата на Париж и на западните държави като цяло, населението на Сирия така и не преодолява различията. Етническата и религиозната вражда е в основата на конфликта, който виждаме днес. Водещата роля има малобройната и самозатворена група на алауитите, определяни като клон на шиитския ислям, но същевременно изповядващи собствени вярвания и обичаи.

Дълго преследвани като еретици от мнозинството сунити, алауитите стават съюзници на колонизаторите от Париж.

Те първи влизат в състава на новосъздадената сирийска армия, чиято цел е да защитава френската власт в Дамаск. Това не е новост - европейските колонизатори като цяло предпочитат да разчитат на малки, но сплотени групи, за да се задържат на власт - като им предоставят постове и облаги. Така алауитите се чувстват сигурни, че не са заплашени от гонения и дори физическо унищожение.

В крайна сметка французите си заминават, но границите остават. През 1963 г. е извършен военен преврат, който инсталира правителство на алаутите. Когато Хафез ал-Асад, бащата на настоящия лидер Башар ал-Асад, идва на власт през 1970 г., буквално всички водещи политически фигури в страната са алаути, разказва Глен Робинсън.

Това създава опасна политическа ситуация, която продължава и днес - алауитите удържат сектантското си управление, тъй като това е най-добрата защита, която имат в позицията на отритнато малцинство (12 на сто от населението на Сирия преди войната).

Сунитското мнозинство е лишено от съществена политическа тежест и това положение не им харесва. Ясно е, че е въпрос на време да настъпи промяна

1982: Касапницата в Хама

Неточно е да смятаме, че сирийската гражданска война започва от нищото през 2011 г. Според Робинсън е по-добре да се говори за подновяване на „първия рунд". Той започва през 1976 г. и приключва шест години по-късно с шокиращо и брутално клане в град Хама.

Поводът е, че Хафез ал-Асад се намесва в гражданската война в Ливан и изпраща там сирийски военни на страната на местните християнски групи, които се сражават с мюсюлмани. За сирийските сунити и организации като Мюсюлманско братство това е ясен знак, че режимът в Дамаск трябва да бъде свален. Възползвайки се от ангажираността на армията в Ливан, те започват гражданска война.

За да победят вътрешните врагове, силите на алаутите привличат християнското малцинство и се опитват да всеят раздор сред лидерите на сунитите. В крайна сметка Дамаск слага точката по безмилостен начин - армията почти изравнява със земята град Хама, основната крепост на бунтовниците - сунити. Загиват и стотици невинни граждани, а режимът явно решава, че единственият начин за потушаване на недоволството е бруталната употреба на сила.

Същото упорство приложи и Башар ал-Асад, но изводът от кланетата е съвсем друг - истинският проблем на Сирия е авторитаризмът, сбърканият властови модел без баланс, а окупиран само от една малцинствена общност, и търканията между различните групи в обществото.

Това са и причините за конфликта от 2011 г., започнал с протести за демокрация.

Март 2011: Първа кръв - протестите в Дераа

След Тунис и Египет, „Арабската пролет" достига Сирия. Исканията за мирен демократичен преход отиват на вятъра. На 18 март сирийските сили за сигурност стрелят по протестиращи, убити са четирима от тях. Режимът е решил да потуши вълненията със сила, но събитията в Дераа катализират недоволството в цялата страна. Днес те се приемат за начало на революцията. В страната избухват масови протести, но Дамаск продължава да действа както знае.

Стратегията е изпълнена - мирните демонстрации се превръщат във война

„До голяма степен това беше нарочно, стратегическо решение, което взе Дамаск - да милитаризира конфликта. Режимът е бил наясно, че няма шанс да оцелее в политическа битка, където броят на хората има значение, докато едва 1/3 от населението е на негова страна", коментира Робинсън.

Юли 2011: Създава се Свободната сирийска армия

Протестиращите неизбежно хващат оръжието. Свободната сирийска армия е първата голяма бунтовническа организация - и все още е. Тя функционира като шапка на няколко различни въоръжени групи, сред които има и дезертьори от армията на Асад, основно сунити. Докато ССА успява да превземе няколко военни бази и се превръща в конвенционална бойна сила, силата и динамиката на протестите отслабва. От 2012 г. вече се говори за гражданска война, но междувременно се случва нещо важно.

Август 2011: Група от Ирак влиза в Сирия, бъдещата „Ислямска държава"

Терористичната групировка Ал-Кайда започва да възстановява влиянието си в Ирак, а конфликтът в Сирия - до момента нямащ общо с религията - е предоставя чудесна възможност. Там е изпратен вторият по ранг в йерархията Абу Мухаммад ал-Джулани. Задачата му е за създаде сирийски клон на екстремистите и той успява - Джабхат ан-Нусра, бъдещият Фронт „Нусра" - най-успешното и агресивно крило на бунтовниците в битката с Асад.

Януари 2012: Създаването на Джабхат ан-Нусра

Екстремистите - сунити, които се включват във войната, са подпомогнати от самия Асад. Между март и октомври 2011 г., заради амнистия затворите напускат сериозен брой радикално настроени сунити, които ще променят характера на войната. Така Асад се надява да всее раздор в средите на опозицията, която е доста разнородна - от светски и прогресивни настроени кръгове до радикални мюсюлмани. Заради последните Асад смята, че опозицията няма да получи международна помощ.

Много от въпросните затворници се присъединяват именно към фронта „Нусра", а САЩ го определя като терористична организация. Тактиката на Дамаск сработва и след време организацията се разпада отвътре - едните остават на команда от Ал Кайда, а другите формират „Ислямска държава".

Август 2012: Жестокостите се засилват

Броят на загиналите расте стремглаво - към онзи момент 9000, а армията извършва многобройни нападения срещу цивилни, включително със самолети, пускащи барели с експлозиви. Асад смята, че терорът ще му донесе успех, но опозицията не се пречупва.

Лято - зима 2012: „Хизбулла" влиза в Сирия

Режимът губи по-голямата част от контрола върху страната, анализатори очакват скорошна победа за опозицията. Тогава се намесва Иран, традиционен съюзник на Дамаск. Двете държави са в топли отношения от 80-те години на миналия век, а Сирия е ключов фактор от регионалната стратегия на Техеран - като транзитна страна за доставки на оръжия за „Хизбулла" в Ливан и „Хамас" в Газа.

Кризата в Сирия е заплаха за изпадналия в международна изолация Иран, затова Иран изпраща „Хизбулла" да подкрепи Асад. По-късно американски разузнавателни доклади показаха, че по онова време иранските сили за сигурност действително са се страхували от падане на режима в Дамаск. В крайна сметка „Хизбулла" се оказва решаващ фактор за няколко ключови победи на режима, но не може да се твърди, че е спасила главата на Асад.

Март 2013: Арабската лига въоръжава бунтовниците

Свободната сирийска армия също получава външна помощ - богатите на петрол монархии от Персийския залив, основно от Саудитска Арабия - най-влиятелната от тях. Те водят нещо като Студена война с Иран, затова падането на Асад е добре дошло. Започва въоръжаване на сирийската опозиция, което през март 2013 г. е официализирано с решение на Арабската лига. Същата година само Катар предоставя 3 милиарда долара на бунтовниците.

Арабските държави обаче нямат единно мнение коя точно фракция от опозицията да снабдят с оръжие.

Страховете, че оръжията могат да попаднат в неправилни ръце са основателни. В крайна сметка неразбирателството само вреди на опозицията, тъй като я фрагментира и разделя. Настъпват вътрешни боричкания за влияние и пари.

Печелят екстремистите. Катар финансира основно фронта „Нусра", с което сирийският клон на Ал Кайда укрепва значително - това също е добре дошло и за бъдещата ИДИЛ. В същото време САЩ и западните правителства не са убедени, че свалянето на Асад ще доведе до по-добро управление на Сирия.

Април 2013: „Ислямска държава" се ражда

Сирийският клон на „Ал Кайда" се разпада, но това не вещае нищо добро. Джихадистите се отделят и започват да се разпореждат в част от спечелените територии от Сирия. Лидерът на ИДИЛ Абу Бакр ал Багдади обявява, че фронтът „Нусра" остава на подчинение на „Ал Кайда" в Ирак, а оставалите бойци образуват като нова организация, която ще създаде халифат в Ирак и Сирия. ИДИЛ ще се превърне в самостоятелен играч в сирийската война, въпреки несъгласието на „Ал Кайда".

Враждата между двете екстремистки организации радикализира опозицията, а Асад отново смята, че това е добре дошло за него. ИДИЛ не воюва с армията, а по-скоро с други опозиционни групи и относително свободни територии, където налага чудовищната си идеология. Целта им не е да свалят Асад, а да се разраснат.

Август 2013: Химически оръжия

Междувременно режимът извършва шокиращи нападения с химически оръжия срещу цивилни. Крайните квартали на Дамаск са обгазени със зарин. Загиват над 1400 души. Вниманието на света е приковано към ужасите в Сирия, а някои се питат основателно какво ще се случи, ако оръжията за масово поразяване попаднат в ръцете на ИДИЛ или „Ал Кайда".

Това е повратната точка, след която следва намесата на Запада.

Барак Обама прави изявление - червената линия е престъпена и в Сирия се извършват престъпления срещу човечеството. Белият дом чертае планове за въздушни нападения срещу Асад, но това не се случва, а и не е приемливо за политическите кръгове в САЩ. С посредничеството на Русия обаче, която е твърд поддръжник на Дамаск, Асад обещава да предаде химическия и биологическия си арсенал на международни експерти, които да ги неутрализират. Така заплахите на САЩ не се изпълняват, а Москва се хвали с историческата договорка.

Умерената опозиция обаче губи надежда, че американците наистина ще им помогнат. Асад остава на власт.

Септември 2014: Американска въздушна кампания срещу ИДИЛ

През юни миналата година джихадистите завземат територии в Северен Ирак, както и Мосул, втория по население град в страната. През август ИДИЛ нападат живеещите там кюрди - Иракски Кюрдастан, които са близък партньор на САЩ. Това, както и показните видео - екзекуции на американски журналисти, принуждава Обама да вземе ответни мерки. Той обещава да унищожи ИДИЛ. Как? С удари по въздуха.

Проблемът е, че Вашингтон няма съюзници на терен в Сирия. Плановете такива да бъдат създадени - чрез обучение на бунтовници от американски военни - се провалят. Едва 54 сирийци са обучени, а половината от тях моментално са пленени още по време на фронта „Нусра".

Още по-големият проблем са различните мишени - ИДИЛ за САЩ и Асад за опозицията. В момента в редиците й границите между екстремистите и светски настроените либерали са размити.

Февруари - март 2015: Възходът на кюрдите и Армията на исляма

Това е период, в който и Асад, и ИДИЛ губят територии, съответно със 16 и 9.4 на сто. Джихадистите са спрени от кюрдите, повратът идва при удържаната обсада на град Кобане, подпомогната съществено от американските въздушни удари. Това е първото поражение за ИДИЛ, след което започва офанзива на кюрдите - в края на юни те бяха в полите на град Рака, т.нар. столица на ИДИЛ.

Асад пък загуби територии в непосредствена близост до традиционните земи на алауитите, затова се наложи да набира военнослужещи от техните среди. Причината - новосъздадената организация Джаиш ал-Фатах - Армия на исляма, която обединява останките от фронта „Нусра" с други бунтовнически групи.

Засега няма индикации за скорошно рухване нито на ИДИЛ, нито на режима в Дамаск, но ако това се случи, най-много ще спечели Джаиш ал-Фатах.

Юли 2015: Броят на сирийските бежанци надхвърля 4 милиона

Към момента равносметката от войната е 250 000 загинали, 11.6 милиона разселени - около половината население на страната, сред които и 4 милиона бежанци. Основната част от напусналите Сирия живеят в бежански лагери в Йордания, Ливан и Турция. С минимални шансове да се върнат обратно, сирийците търсят спасение в Европа през последната година и половина.

Пътуването до Стария континент е скъпо, опасно и често с фатален край - 3-годишният Айлан, изхвърлен мъртъв на турския бряг, се превърна в символ на несигурното спасение. Въпреки това сирийските семейства поемат рисковете, което е показателно за ужаса, от който искат да избягат.