Тази крехка френска република

Няма спор, в един момент във Франция цареше период на национален траур, но той не продължи дълго. Баровете и кафенетата отново са пълни. Чуват се шумни разговори, пушат се цигари. Пътниците в метрото се върнаха към спокойната си нелюбезност.

В местните книжарници A Moveable Feast, мемоарите на Хемингуей за бохемския живот във френската столица през 20-те години на миналия век изведнъж започнаха да се радват на голямо внимание.

Френското им заглавие е почти декларация: "Paris est une fete" - "Париж е пир" или по-разговорно  - "Париж е парти"*.

Сред парижаните се чувства спокойна решителност да се върнат към рутината и социалните си навици - не само защото са длъжни да го сторят, не и защото би трябвало - а защото могат; и защото така наречената "Ислямска държава" естествено не представлява екзистенциална заплаха за Париж или Франция, освен ако французите не изберат да се поддадат на масова истерия.

И все пак реакцията на политиците отразява една не толкова уверена позиция.

От всяко демократично управление, получило властта чрез избори и чувстващо се длъжно да реагира незабавно, би могло да се очаква същото. И все пак френските власти се държат особено паникьорски, предпочитайки реакция, която езабележително войнствена и забележително несъобразяваща се с граждански права.

Те отвърнаха на удара с бомбардировки в Рака, с призиви да бъдат затворени френски джамии и да бъдат депортирани още радикални ислямски свещеници.

Обявявиха тримесечно извънредно положение, което вече е довело до над 1000 полицейски обиска без съдебно разпореждане, 165 ареста отново без съдебно разпореждане и поставяне под домашен арест, без съдебно одобрение или каквато и да е възможност за законна защита, на над 250 души.

Има сериозни призиви към правителството за интерниране на хиляди хора, обявени от разузнаването за потенциална заплаха; премиерът Мануел Валс обяви, че не изключва тази възможност.

Може би тези решения са наистина необходими. За съжаление, освен ако властите не решат да разкрият разузнавателната информация, която стои зад тях, няма как да разберем това.

Това, което е сигурно обаче е, че подобни реакции са точно типът поведение, което "Ислямска държава" се стреми да предизвика.

"Това, което ИДИЛ се опитва да направи, е да предизвика гражданска война, изправяйки мюсюлманите срещу техните "потенциални подтисници на Запад", коментира Жил Кепел, политолог и специалист по въпросите на джихадистките философии, пред Le Monde.

В най-лошия случай френските драконовски мерки ще породят нова вълна от отчуждени, гневни френски терористи, а в най-добрия - те ще са повод за пропаганда от страна на вербовчиците на ИДИЛ, които ще ги представят като поредно доказателство за френското лицемерие, за склонността на държавата да прилага фундаменталните си ценности на избирателен принцип, и за евентуално потисничество над мюсюлманите.

Франция сега е основна цел за международния джихад, като вероятно дори е надминала "Великия Сатана" - САЩ.

Тя е леснодостъпна за джихадистите с европейски паспорти (стотици от тях с френски произход). Тя е страната-символ на светското просвещение, която обаче се слави със забележително враждебно отношение към исляма.

Нейната специфична политическа култура и национална митология я правят особено податлива на клопката, която подготвя ИДИЛ.

Историята на политически възходи и спадове изглежда е изградила в политическите й лидери убеждението, дори и в моменти на политическо спокойствие, че френският републикански проект е ужасно крехък и уязвим.

Тази илюзорна крехкост може да предизвика постоянна отбранителна позиция, обсаден манталитет, който третира критиката като измяна, а признанието за провал - като "анти-републиканска" заплаха за съществуването на цялата нация.

Както и на други места, моментите на криза не водят до анализ и адаптация, а до влизане в окопите на самоотбраната.

Във Франция тази тенденция е особено ясно изразена, изострена и легитимирана от дългогодишни политически традиции.

"Тревожността" по отношение на оцеляването на републиканския модел, колективен проект, който от самото си начало се стреми да налага национално единство и еднообразие от върха надолу, наистина е "дълбоко запрограмиран във френската републиканска идея", казва историкът Емил Шабал.

Резултатът от това е, че "има много по-голям страх във Франция в сравнение с други места, че хората няма да спазват правилата", че няма да подкрепят ценностите на държавата и нравите, освен ако не са задължени да го правят от законите.

Този страх започва с Революцията, казва Шабал, и се запазва през бурния XIX век. Републиканският модел двукратно е изоставян, двукратно е възприеман отново, докато е под постоянна заплаха от монархисти, католическата църква или неподчинение от левите сили.

През XX век страната е  изправена пред "атаки срещу териториалната си и социална цялост" (по думите на Шабал), и то във вид, нетипичен за Европа; нацистката окупация и режимът на Виши остават източник на дълбок срам, както и бруталната Алжирска война за независимост, в която колонизираната от французите страна на практика обръща републиканския модел срещу Франция, изисквайки за себе си свободата и равенството, които формално той гарантира.

Сегашната конституция, тази на т.нар. Пета република, датира от 1958-ма, когато опит за преврат от няколко френски генерали в Алжир на практика довежда Шарл дьо Гол на власт и ликвидира Четвъртата република.

Предвид тази история, съвременната френска политика се оформя от убеждението, колкото и невероятно да звучи то сега, че "има нещо, което може да срути цялата конструкция", коментира Шабал.

Когато терористичните атентати са успешни, тероризмът разкрива слабостта на тази конструкция, и поради това може да се приема за такава заплаха.

"Страхът от разруха е нещо постоянно във френското общество", казва журналистът-историк Еманюел Лорентен, което подсъзнателно смята, че такива моменти на кризи "винаги създават възможност за смяна на режима".

Освен общата тенденция сред политиците, съществува и специфичния френски натиск за избягване на критиката.

Така например Бернар Казньов, който е министър на вътрешните работи и отговаря за основните разузнавателни служби на Франция, открито твърдеше миналата седмица, че убийствата на 13 ноември не са разкрили провал във френския антитерористичен апарат, въпреки че поне девет от младите екстремисти - много от тях французи и много от тях известни на службите - са успели да проникнат в Париж с арсенал от купени на черния пазар автомати и да убият 130 души.

"Искам да приканя всеки, който понякога подхожда по темата с опасни коментари, или се опитва да създава полемика, да се запознае с фактите", заяви Казньов миналата седмица. "Тази атака е била подготвена и организирана от терористични клетки, намиращи се извън територията на страната, и е мобилизирала лица, които не са били известни на нашите служби".

Това изявление очевидно цели да защити добрата работа на тези служби.

Казньов допълни, че всъщност някои от атентаторите са били известни на френските власти, но само заради евентуалния им религиозен екстремизъм, "не заради тяхно участие в действия от терористичен характер".

От март 2012-та, когато 23-годишен френско-алжирски джихаист уби седем души при престрелка край Тулуза, французите гласуваха поредица от закони, които засилват правомощията на антитерористичните органи.

Тези закони вече предизвикаха завистта на правителства по цял свят, заради мащаба на властта, която дават на прокуратурата, съдиите и разузнаването. През лятото на тази година, след убийствата в "Шарли Ебдо" и в магазин за кашерни еврейски стоки през януари, парламентът одобри допълнително още по-сериозно разширение на правата за законно електронно подслушване.

Не е ясно обаче дали някое от тези нови правомощия е особено полезно за предотвратяване на тероризма.

"Противно на всякаква логика, икономическа или индустриална, противно на най-елементарен интелектуален анализ, ние решихме сериозно да засилим властта, дадена на структури, които като цяло не си вършат работата", пише Жак Райан, бивш френски дипломат и специалист по въпросите на разузнаването, в Le Monde.

Вътрешният министър Казньов очевидно няма намерение да позволи ефикасността на антитерористичната система да бъде "подлагана на съмнение заради фактите", пише Райан. "В крайна сметка фактите са толкова демоде, а критиката е знак за антинационална позиция".

Особено наболял е въпросът дали Франция не допринася с политиката си за тази ситуация.

Според властите, около 2000 френски граждани (или пребиваващи в страната) са свързани със сирийския джихад, като се занимават с различни неща - от вербовка до реални сражения. Това е повече от всяка друга европейска държава.

Не изглежда обаче да има особен опит за анализ на потенциалните причини за това, или на евентуални дълготрайни решения. (Трябва да отбележим, че се счита, че Франция има вероятно най-многобройното мюсюлманско население в Западна Европа, макар че не са налични официални данни).

Вместо това много от политиците изглежда вярват, че Франция просто няма късмет.

Възможността специфичният подход в страната към исляма или интеграцията на постколониалната нисша класа, или евтините панелни предградия да допринасят по някакъв начин за този тъжен феномен не се подлага на какъвто и да е сериозен политически дебат от началото на сирийския конфликт.

"Знаем го, но е жестоко дори да казваме, че именно французи убиха други французи в петък", призна президентът Франсоа Оланд пред парламента миналата седмица.

Той обаче не прави опит да анализира или обяснява тази реалност, заявявайки просто: "Поради това трябва да се защитаваме - както веднага, така и в дългосрочен план".

Той говореше за полицейски операции и извънредното положение, което бе обявил.

Според журналиста-историк Лорентен е поразително, че убийствата от 13 ноември се описват толкова често от политици и журналисти като "атака срещу нашия начин на живот - все едно начинът на живота в кафенетата в 10-ти район е представителен за начина на живот на цяла Франция".

Този рефлекс залага на републиканска "фантазия за единство", пояснява той, за желание да "пресъздадеш, по почти имагинерен начин" еднообразие, което никога не е съществувало във Франция.

Тенденцията е започнала още с Френската революция, с опити да бъдат премахнати различните регионални говори и да бъде наложен общ стандартизиран френски; същите механизми действаха и през януари, след убийствата в "Шарли Ебдо", когато "да бъдеш Шарли" стана дълг и проява на социална отговорност за всеки французин.

Оланд приключи обръщението си с обещание да "премахне" тероризма.

"Тероризмът няма да унищожи републиката", заяви той, "защото републиката ще унищожи тероризма".

Той изричаше тези думи от Версайския дворец, сред конфискуваното величествено богатство на крал, обезглавен от републиканците, свалили го от трона.

"Френската републиканска идея отдавна има силно агресивна природа", казва историкът Шабал. Той подозира, че речта на Оланд е била "необходима хипербола", политически ход, целящ просто да обедини страната.

"Ако французите наистина реагират на неговата реторика, тогава може и да имаме сериозен проблем", коментира Шабал.

Изборът на страховити изрази от Оланд със сигурност е разбираем в контекста на дългата френска политическа традиция. Но в контекста на джихадисткия терор, същата тази традиция в последните години не е от особена полза за страната.

*На български заглавието на книгата на Хемингуей е преведено като "Безкраен празник"