"Получаване на съобщение в 21 ч.: "Привет. Всичко е наред, не се притеснявай, ама не мога да разчитам на едното рамо. В един клек съм. Не се обаждай на Спасителната служба. Просто искам да знаеш къде съм и ти изпращам координати."
Това съобщение Иван Панкев получава от свой приятел, който е извадил рамото си на преход в Рила - поредно доказателство за опасностите, които планината крие.
Тя е необятно тайнство, което те приветства с отворени обятия. Много хора я приемат като близък познайник, чийто характер им е ясен до болка, но забравят, че във всеки един момент може да ги изненада неприятно.
Затова към планината трябва да се подхожда внимателно и с уважение, защото за неподготвените дори само една стъпка накриво може да бъде фатална.
Иван добре знае това.
Не, че той не е изпадал в кризисни ситуации като тази на неговия приятел. Някои от тях дори са разказани заедно с другите приключенски истории на Панкев в книгата му "Планините на България" (изд. "Сиела", 2020 г.), събираща и уникални негови фотографии.
Нещо повече, Иван е имал такива абсурдни ситуации, че когато ми споделя някои от тях, се чудя как е възможно човек да изживее всичко това само в един живот.
Началото на едно безкрайно приключение
С Иван се срещнахме в уютно столично заведение, няколко дни след като мина премиерата на книгата му. Първото ми впечатление за него е, че е от онази порода планинари, която не може да се сбърка - носи спортни сандали (въпреки че навън е 10 градуса), раница и ведрото си настроение.
"Не съм зиморничав човек", каза ми той през смях, когато с нескрита изненада реагирах на избора му на обувки.
Всъщност Иван не е потомствен планинар. Израства в Пазарджик, а първите си седем години прекарва на село - време, което си спомня с радост. Семейните ваканции свързва с бунгалата на язовир Батак, а планината никак не е част от живота му.
Когато започва да я посещава при всяка удобна възможност, близките му дори мислят, че е полудял.
Първият му преход е в Пирин. Там отива с приятели, за да се изкачат на връх Вихрен. По пътя минават и през Кончето. Това изживяване оставя силни впечатления в него, но недотам, че да продължи да посещава планините. Близо пет години по-късно същият преход - въпреки че днес не обича да повтаря местата, на които е бил - преобръща нещо в него.
"Оттогава всяко свободно време, което имам, съм в планината", казва ми.
Иван може да се похвали, че е бил на всяка една планина в България. И като казвам "всяка", имам предвид наистина всяка, дори тези, чиито имена може да не говорят нищо на повечето от нас. Това начинание му отнема две години. Успява да заснеме всичко със своя фотоапарат, който е негов верен другар във всичките му приключения.
"Ако не съм го взел, понякога казвам: "Тогава какъв е смисълът да ходим изобщо?", казва с усмивка.
Фотографията се превръща в негово хоби, естествено появило се заради пътуванията. Започва и да пише в свой сайт, провокиран от желанието да разказва многобройните си истории на всички любители пътешественици.
"Планините на България"
Иван винаги е мечтал да напише приключенска книга, но вярва, че "за всяко нещо има точно определено време да се случи". Въпреки че този негов проект не се осъществява, сега на бял свят се появява друг, с който има възможност да разкаже и покаже всички български планини.
За книгата "Планините на България" екипът на издателството дава пълната свобода на Панкев да опише историите си по свой начин, което го вдъхновява много. Нарича този етап на създаване "обсебващ", но в хубавия смисъл на думата, разбира се.
В книгата той помества 54 от своите пътеписи, в които разказва преживяванията си при изкачването на някои от най-високите върхове у нас. Фотографиите в изданието са негово лично дело и в тях може да се види красотата на четирите годишни сезона в България, включително и най-суровите зими. При обиколката, която предлага, посещава места, където отдавна не е стъпвал човешки крак, тъй като избягва наситените с хора популярни туристически маршрути.
Но отвъд "Планините на България" една отдавнашна мечта на Панкев за Дивия Запад сменя курса на вятъра и го отвежда надалеч - към места, на които открива нови, завладяващи светове и част от себе си, за която дори не подозира.
Професия "Пътешественик"
По образование Панкев е компютърен инженер, но не работи в сферата вече осем години и изглежда щастлив от това свое решение.
Отказва апетитно професионално предложение в Прага и пристъпва смело към едно пътуване, което преобръща живота му - заедно със своята съпруга, тогава още приятелка от шест месеца, заминават за Южна Америка. Там изкарват четири месеца, като пътуват на стоп.
Без почти никакъв план, защото Иван изобщо не обича да планира, двамата обикалят Аржентина, Чили, Перу, Боливия и малко от Бразилия. Спят на палатка и се запознават с местните - нещо непознато за хората, които предпочитат петзвездна почивка в някой СПА комплекс.
След пътуването Иван усеща, че се докосва до свободата. Този начин да обикаля света му приляга много, но освен това той стига до друго много важно заключение.
"Не, че преди съм бил привързан много към вещи, но тогава за първи път осъзнах, че ако четири месеца мога да изкарам само с това, което нося сам на гръб, защо трябва да задръствам дома си с хиляди неща, които може да ми потрябват или е хубаво да ги имам", обяснява Панкев. Вече се старае да не купува нищо, от което няма истинска нужда.
След време се връща отново в Южна Америка, но този път сам. На континента изкарва пет месеца и успява да обиколи северната му част, която по-рано за двамата със съпругата му остава неизследвана територия.
Изкачва и вулкана Чачани в Перу, който е на височина 6057 метра. Сега мечтае да изкачи и седемхилядник, ако му се отдаде тази възможност.
Да обиколиш пет континента на стоп
Но пътуването е като крастата - човек запали ли се, трудно успява да намери покой. Затова и следващото шестмесечно приключение из Азия не закъснява.
Отново със своята половинка извървяват заедно Ликийския път - едно сериозно 520-километрово пешеходно предизвикателство в Южна Турция. След прехода съпругата му се връща обратно в България, а той сам обикаля Грузия, Азербайджан, Абхазия, Армения, Нагорни Карабах и Иран. До всички тях стига на стоп или пеша. Качва се на автобус едва след пет месеца, за да се прибере в България.
Принципно Иван се определя като човек, който трудно взима решения. Тези пътувания обаче разкриват друга част от него - спонтанността.
"Тогава оставям всичко на случайността. В Иран исках да се кача на стоп на 200 км към определен град. Един тираджия ме взе, но не се оказа в тази посока. Предложи ми или да ме вози 50 км, или да продължа с него. Така се озовах 500 км в другата посока и си казах: "Добре, защо пък да не отида там?", разказва Панкев.
Според него са нужни около 20 дни, за да може да влезе в режим "пътешественик". Винаги носи палатка със себе си, за да е сигурен, че където и да се намира, ще има къде да спи. Така нощта го заварва в градски паркове, в двор на училище, пред полицейско управление (наблягам на думата "пред", а не "в") - място, услужливо посочено му от грузински полицаи.
Гостоприемството е голямо, но абсурдът дебне отвсякъде
Като всеки истински приключенец Иван пътува със смартфон, но го използва само, когато спи в хостел ("Човек все пак понякога трябва и да се изкъпе", шегува се). Тогава се обажда и на близките си, за да им каже, че всичко е наред. След което отново е офлайн.
Хостелите не са любимото му място. Предпочита да отсяда в местни къщи за гости, където често самостоятелната стая е по-евтина от тази, която трябва да дели с още 10 непознати. Спането при местните му дават и възможност да общува с тях, да научава повече за навиците и културата им. Понякога те са толкова гостоприемни, че едва ли не го "осиновяват", както той самият се изразява.
Не толкова розово понякога е пътуването с местни на стоп. Не скрива от мен историите за няколко неприлични предложения от мъже, които получава при обиколката си в Турция. Разказва ми ги със смях, разбира се, но не винаги е било чак толкова забавно.
Действието в една от тях се развива в Абхазия - страна, в която не може да влезе всеки, но Иван успява. На границата полицаите го питат как мисли да пътува оттук нататък, като той заявява: "На стоп". Изумени и с възмущение те започват да изреждат куп страховити ситуации, в които според тях може да попадне - да бъде отвлечен, ограбен, убит и заровен. Заради настоятелността му обаче органите на реда накрая се принуждават да спрат случайно преминаваща кола, за да го закара там, където отива. За жалост малко по-късно Панкев разбира, че шофьорът не е в неговата посока.
"Свали ме на средата на едно кръстовище. Интересното е, че в следващата кола, която спря, беше един човек който започна да ме пита "Какво ще ми платиш за стопа?". Отговорих му, че не плащам за тези неща и ако иска да ме остави да сляза. Продължи, като ми каза да си дам златното синджирче, телефона, но аз му отказах, на което той ми отговори "Тогава ще свия в гората, ще те убия, ще те заровя и ще ти взема нещата", разказва пътешественикът.
В онзо момент опитва да е спокоен, но спокойствието постепенно го напуска. Накрая местният казва за себе си, че е добър човек и всъщност се шегува.
"Дори ми предложи да нощувам у тях, но ми отвърнах "Ааа, не, не, благодаря", допълва Панкев.
Топла дреха, външна батерия и фотоапарат
Това са трите неща, които Иван първо би сложил в раницата си, когато тръгне на преход. Съветът му е и вие да го направите, ако се чудите какво да вземете със себе си.
Той особено много обича природата и понякога го натъжава това, че хората все повече я експлоатират, като разчитат на самовъзстановяването ѝ.
Затова се радва, когато из обиколките на малки закътани градчета в България вижда изоставени сгради. Сякаш в този момент природата получава надмощие и има възможност да ги погълне и разруши. Снима и тях, за да ги показва в своя видео дневник с името "Изоставената България".
С това е свързан и отговорът на последния въпрос, който му задавам, докато доизпивам кафето си: кой е върхът в житейски план, който иска да изкачи?
"С всички неща, които правя, било то в блога ми или дори в книгата, бих искал да покажа на хората колко е красива природата и че тя няма нужда от допълнително "подобряване".
