Какво би се случило, ако вместо излишните дребни пари дадете на човек в нужда начин да купи това, от което се нуждае? Какво биха си купили такива хора?
Можете ли да ми услужите с кредитната си карта, господине?
В Ню Йорк високопоставен служител в рекламна фирма наскоро дал своята платинена карта American Express на бездомен мъж в Манхатън, след като той му поискал дребни. Мъжът, който бил бездомен, след като изгубил работата си, я използвал, за да си купи дезодорант, вода и цигари за $25. След това върнал картата на собственика й.
Ако оставим настрана притесненията доколко е мъдро да се дава кредитната карта на друг човек - и опасенията от измами с кредитна карта, рядката случка се е превърнала в тема за разговори в САЩ. Позитивна история е за човека, определен от таблоида "New York Post" като "Честният клошар, на който можете да имате доверие".
Дали това е толкова изненадващо
За две седмици журналист от "Торонто стар" е обикалял из центъра на Торонто с пет предварително заредени с определена сума Visa и MasterCard карти с между $50 и $75 в тях, търсейки хора, които да го помолят за пари.
След като попадал на тях, той ги питал от какво имат нужда. Отговорите са варирали от хапване в ресторант, хранителни стоки до нов чифт панталони. Той им е давал картите и ги е молел да ги върнат, когато приключат с покупките. След това ги изчаквал в кафене, докато те пазаруват - или в случая с хората, които не са можели да си купят наблизо това, от което имат нужда, или не са искали да напуснат мястото си пред чинийката за монети на паважа - им казвал, че ще се върне на следващия ден да получи картата отново. И при връщането й е разкривал, че е представител на медиите.
Някои в началото са били недоверчиви. Всички са били благодарни за щедрото предложение. Някои са отказвали. Някои, които са приели, не са се върнали, но тези, които са го сторили, са разказали доста различни истории.
Храна за скейтбордиста
Ранен следобед на "Куийн Стрийт Уест". Млад мъж с къса оранжева щръкнала коса и татуировка на Супермен на лявото си рамо седи сам на паважа, със скейтборд до себе си. Наум ми идва песен от Michelle Shocked, в която тя пита: "Какво е усещането да бъдеш скейтбордист и пънк-рокер?"
Неудобно.
Надписът до паничката за монети гласи: "Твърде съм грозен, за да проституирам. Услужете ми с някакви дребни."
Питам го от какво има нужда.
"Храна би ми дошла добре."
"Мога ли да ви имам доверие за това?", казвам аз, подавайки му карта за $50 и казвайки му да си купи от каквото има нужда, но че искам да ми я върне, когато приключи. Той кимва и се изправя на крака. Казва, че ще се върне след половин час.
Връща се точно навреме, отпивайки от голяма чаша за газирана напитка от "Макдоналдс" - безалкохолна бира - и със запотено чело. Искал е да си вземе свинско с ориз от виетнамското магазинче на "Спадина", но те не са приели картата. Така че той отишъл до "Макдоналдс". Вечерята е била двоен голям хамбургер с кашкавал.
Той връща картата, похарчвайки $8.69.
Името му е Джейсън. Той е на 28 години, има кафяви очи, широка усмивка и добре поддържани зъби. На улиците на Торонто е от 14-годишна възраст. Израснал е в Северно Онтарио. Майка му по негови думи е алкохоличка, а баща му е починал миналата година.
В момента е бездомен, като живее с приятели на "тайно място" на улицата, но очаква апартамент. "Току-що получих POA от социалните служби," споделя той. POA е ангажимент за настаняване. Той иска да вземе шофьорска книжка и да си намери работа като куриер.
В добри дни изкарва между $40 и $50 от просия, повечето от които харчи за обща храна за приятелите си. Сред най-успешните му табели за просия са: "Подобно на Обама, и аз харесвам парите" и "Усмихнете се, ако мастурбирате. Дайте някой лев, ако ви харесва". Той носи всичко, което притежава, в една раница - само малко дрехи и тоалетни принадлежности.
Давам картата за $50 на Джейсън, за да похарчи остатъка както прецени за добре. Стискаме си ръце - и той се връща на мястото си на "Куийн стрийт".
Други отказват - имат си всичко
Мъж, седящ върху куфар на "Бей" и "Кинг Стрийт" подхожда с подозрение към предложената карта. "Мога ли да си купя хранителни продукти с нея?" пита той. Пиков час е за просяците и не иска да напусне мястото си. "Всичко добро," казва той, отказвайки карта за $50. "Но благодаря много."
Това се случва много пъти.
Друг младеж, Джеймс, продава вестници за бездомните в Йорквил. Казва, че живее с болния си безработен баща. "Честно казано, всичко ми е наред. Имам покрив над главата си." Той отказва карта за $75.
Марк, който е леко надхвърлил 30 и е с раста-прическа, търси хора около пазара "Сейнт Лорънс". Приближава се и пита дали бих могъл да му дам някакви дребни.
"Не," отказвам, пресягайки се към джоба си, "но имам... "
"Милион долара?", ухилва се той.
Марк казва, че е гладен и иска да хапне в ресторант. Давам му картата за $50 и той пита дали ще дойда с него. Не, казвам аз, вземи си каквото ти е нужно. Казвам, че имам среща с приятел и ще бъда в близко кафене. Той би могъл да ми донесе картата там.
Деветдесет минути по-късно няма и помен от Марк.
Сведенията за транзакциите по картата показват, че Марк е похарчил $21.64 за храна в ресторанта "Корнър плейс" на "Джарвис" и "Фронт Стрийт". На следващия ден Марк е похарчил $15.50 за алкохол.
Пред "Юниън Стейшън" тече промоция на лютив сос. Пътниците купуват по две бутилки накуп. Повечето от тях отминават просяците, без да кажат и дума.
"Имам нужда от панталони," казва Джоан, която клечи на входа на метрото с превързана дясна ръка. Но не, тя няма да има време да напусне мястото си, за да си ги купи - и да се върне да ми даде картата за $75, която й предлагам. Оставям й я и казвам, че ще се върна някой друг ден. Тя ми благодари и се усмихва.
Същата е историята и с Ал, който стои на ъгъла, държейки табела "Гладен и бездомен". Той казва, че има нужда от дънки и обувки. "Много ви благодаря," казва той, приемайки картата от $50. "Ще бъда тук."
Въпреки няколко посещения на това място, повече не виждам Ал.
И до този момент картата му все още не е използвана.
Историята на Джоан Мичъл
Няколко дни по-късно, Джоан отново е на мястото си, като изглежда измъчена. Кашля. Проси с познат, мъж, който се появява с кен бира и й сипва половината в хартиена чаша.
Джоан изглежда трезва. Помни ме. Имала е съмнения, че картата е редовна. Бивш приятел по нейни думи я е откраднал. Тя не е изтеглила и стотинка от нея - приятелят й го потвърждава. "Не можех да се боря с него," тъжно казва Джоан, повдигайки счупената си ръка.
Историята на транзакциите по тази карта показва, че е била използвана девет пъти в рамките на два поредни дни за покупки в "Макдоналдс" и за алкохол.
Пълното й име е Джоан Мичъл. Тя е на 60 години, има една дъщеря и седем внуци, които вижда рядко. Работила е за телефонната компания Bell Canada в отдел "Обслужване на клиенти", но й "дошло до гуша". Проси отвреме навреме от 10 години и живее в дом по социална програма. Счупила си е ръката на 25 юни, докато се опитвала да закачи картина - и оттогава отслабва. Свалила е теглото си до 52 килограма.
Джоан притежава два чифта панталони. Тези, които носи - зелените три четвърти дънки, са мръсни и влажни. "Можехме да направим много с тези пари," казва познатият й. "Можехме също така да купим малко храна с тях."
Обещавам им, че ще се върна някой друг път с още една карта, парите от която тя ще може да похарчи както пожелае.
"Търсех ви," казва Лори с усмивка. Оставих й карта за $75 преди няколко дни на мястото й пред южния вход на "Итън Сентър". Тя е там основно следобед с моторизираната си инвалидна количка.
"Ето ви я," казва тя, вадейки я от портфейла си.
Тя си е купила хранителни продукти, с които ще може да контролира диабета си. Дала е $15 за предплатен мобилен телефон. Признава, че си е купила цигари. Обикновено си свива цигарите сама, но е решила да се поглези. Всичките покупки е правила в магазина на близката бензиностанция, като е похарчила всичко, без 39 цента.
Представям се.
"Чудех се кога ще ме намери някой репортер," казва тя, като ярките й зелени очи блестят зад бифокалните очила.
Добрите дни на Лори
44-годишната Лори живее на улиците на западния район на Торонто, като спи у различни приятели, включително при бившия си съпруг. Освен диабет тя взема лекарства за маниакална депресия и е диагностицирана с артритна фибромиалгия. Тя е принудена да използва инвалидната количка, за да се придвижва, и взема по 30 хапчета дневно. Включена е в списък за настаняване в жилищна кооперация.
Има две дъщери студентки. Едната от тях се надява да стане лекар, докато другата се занимава с нещо, свързано с математика. В дни на сполука Лори харчи част от припечеленото от просия в Интернет кафе и разговаря през Skype с дъщерите си. В "страхотни" дни се настанява в евтин мотел и гледа телевизия.
Всяка сутрин тя подготвя автобиография и я изпраща на потенциални работодатели. Има умения за компютърно програмиране и може да пише "със скорост 95 думи в минута, с 98 процента точност," казва тя.
Последната й работа е била преди около 10 години. Преди да стигне до това да не може да се придвижва без инвалидната количка. Била е келнерка в евтин ресторант на "Кинг Стрийт". Оттогава живее на социални помощи.
През март тя споделя, че е изпаднала в диабетна кома и ако не е бил бившият й съпруг, който я намерил и се обадил на "Спешна помощ", вероятно е щяла да умре.
"Много позитивен човек съм и нещата винаги могат да бъдат и по-лоши," обобщава тя. След което цитира строфа от песента "Big Yellow Taxi" на Джони Мичъл: "Не изглежда ли всичко, че се проваля," въздъхва Лори, "но не знаеш какво имаш, докато не го изгубиш."
