На тези, които ще се попитат Who the f*ck is...?, се предполага, че този текст няма да им е интересен. Тези пък, които знаят за коя и каква личност става дума, вероятно няма да харесат написаното.
Гергина Тончева е директор на Националната гимназия за древни езици и култури „Константин Кирил Философ" от създаването на училището, което се пада някъде в далечната 1977-а. Не някъде, ами си е точно на 10 октомври.
Разбирайте, че учебната година в това ново училище е почнала близо месец по-късно, отколкото в останалите гимназии. И все още е имало ученици, които да решат да рискуват и да се запишат в новото училище, без да знаят какво точно им предстои.
Гимназията е създадена благодарение на застъпничеството на Людмила Живкова и проф. Александър Фол. За директор е поканена Гергина Тончева - дотогава преподавател в Немската гимназия в София.
Идеята на НГДЕК е да възроди класическото образование. В училището се изучават латински, старогръцки, старобългарски, история, култура, литература, философия.
Всичко е чудесно до момента, в който Класическата гимназия остава без покрив над главите на учителите и учениците си. След като ни омръзва да си играем на социализъм, всичко създадено от „режима" става едва ли не емблема на злото и му се туря кръста, както се казва.
НГДЕК също изпада в немилост. Човекът, който вади училището от дъното, е именно Гергина Тончева.
Намира му сграда - макар и не в центъра на столицата, но с идеята, че гимназията си остава елитна, където и да е, дори на село. А Модерно предградие направо си е село. И да - когато аз учех там в двора на училището пасяха коне. И да - като се прибирахме от училище гонехме кокошките на съседите.
Но да, когато отивахме сутрин рано миришеше на вишни, които крадяхме в голямото междучасие от съседните дворове. Обаче това са подробности от пейзажа.
Думата ми е за Гергина Тончева. Тази жена е титан. Минава през стени. Никой не може да й го отрече. Всичко в това училище, за добро или за лошо, е по неин образ и подобие. Или поне така се чувствахме ние, нейните ученици.
Когато стъпиш в двора на Класическата на първия ти първи учебен ден в това училище, много искаш да си тръгнеш. Ама с 300! Много бързо. Пълно е с хора. Над главата ти е опънат огромен транспарант, на който пише „Помогни ми да те возвися", има поп, който се кани нещо да помрънка, маса народ и... септември направо си е май. Аз лично много исках да си ходя от тая секта. Но не си тръгнах. Цели пет години.
Тогава, на първия ти 15-ти септември в новото училище, за пръв път Гергина Тончева като вечен директор на тази гимназия, успява по някакъв начин да ти вмени, че ти си специален, че ти си избран от стотици други, за да си тук (което си е самата истина, защото в гимназията се влиза с много тежки изпити, извън общоприетите такива).
Тя говори бавно, с изключително ясна дикция и артикулация. И произнася думите като заклинание. Най-много ти се обръща внимание на словосъчетанието „нашето училище". То се произнася с едно характерно провлачване на гласните и звучи като мантра - „нааашето уучииилище". В следващите пет години това ти се повтаря до втръсване.
Тогава разбираш, че Гергина Тончева е ангел небесен, слязъл на земята, за да разцъка с пъпчивите тийнейджъри и да ги направи по-добри. Ако е удобно. И възможно, разбира се.
После в първата година от образованието ти, т.е. 8-и клас, лично тя, веднъж седмично влиза и ти преподава предмет, наречен Любословие, който е сууупер скучен и сууупер безсмислен, но! тогава изобщо не мислиш така. Тогава трепериш от благоговение и нямаш сили да мръднеш от стола. Дори най-големите изроди от класа стават тихи и хрисими в присъствието на тази жена.
Това обаче е само първата година. После всичко отива по дяволите. Който си е изрод, си остава изрод, а Тончева си остава далече в кабинета да си пръска божественост.
Като почнахме да порастваме и да си мърдаме повече мозъците, все повече и повече се учудвахме на разни неща като например защо нямаме охрана и парно като в другите училища, защо ни се събират пари за разни неща, защо не сме допускани до учителски съвети, когато имаме проблем и има нужда от това, защо зад училището ни има сметище, защо не се изключват хора, които трябва да бъдат изключени по всички вътрешни и външни правилници на това иначе много елитно и принципно училище...
Тогава ръководството и в частност госпожа Гергина Тончева полека-лека спря да ни изглежда толкова чисто като сълза. На хора като мен с отлични оценки отгоре до долу, но с малко по-буен характер, се казваше, че са калпазани и биваха подминавани с аристократично пренебрежение по коридорите.
Успехите ни не се споменаваха на празниците, както ставаше с отличниците, които си бяха просто отличници. И изобщо, ако някой сгафи, това си беше само негов гаф. Но ако някой постигне успех, то това е успех за „нааашето уучииилище". Дрън-дрън.
Ей така си говорехме до 12-клас, когато нямахме търпение всичко да свърши. И когато този ден дойде, всички ревахме като циганчета. И за Тончева плакахме. Тя е символ на учителя. Вечният директор - 33 години. Чак сега Министерство на културата реши, че трябва да се обяви конкурс за нов директор на Класическата гимназия. Може би това трябваше да стане далеч по-рано, но по-добре късно, отколкото никога. Много тъпо, но това е.
Добра или лоша, Гергина Тончева ще си остане един от символите не само на класическото обучение, но и на българското образование като цяло. Жената, която има магията да те запали по нещо само с една дума.
И после, когато това нещо се окаже различно от представите ти, само тя има силата да замаже разочарованието ти само с една дума. Като заклинание. Това е учителят. Който не те учи само как, а и защо.
