Между историята и иронията

Литературата не е просто наръч от думи, подредени по смисъл. Посланието, закодирано между редове и страници, се запечатва най-силно у читателя, когато е предадено с цялата изразителна сила на езика. "Човекът е стилът", обобщава писателят и преводач Милен Русков.

За себе си той казва, че е изкушен от богатството на българския език, което може да удовлетвори стремежите и към най-голяма художествена виртуозност. Неговия стил няма как да сбъркате - двусмислен, трагикомичен, детайлен, смешен и понякога сложен за обикновения читател.

Ироничен и историчен едновременно - разказва за минали събития по тънката граница, разделяща познатите факти от познатата им интерпретация.

Милен Русков е автор на романа "Възвишение", посветен на Българското възраждане и борбата за национално освобождение. Конкретният повод е обирът на турската хазна през 1872 г. от Димитър Общи и неговата чета. Цялата книга е написана с езика на възрожденските българи, като разказвач е главният герой - бачо Гичо от Котел. Романът е комичен и трагичен едновременно.

"Този герой няма да звучи автентично, ако говори на съвременен български книжовен език", казва Русков, когато се срещаме в двора на Софийския университет. "Възрожденският език има грамадни комически предимства. Най-прости неща, казани на него, звучат смешно в ухото на съвременния българин. Смея да твърдя, че имам прекрасно чувство за хумор, но на книжовния български език този комизъм е много трудно да бъде постигнат", споделя авторът на "Възвишение".

Помага му и кръвната връзка: "Като дете съм чувал близко подобие на този език от баба ми и дядо ми. Моят род е от Котел. Това пасваше чудесно на идеята ми за книгата. По силата на произхода си през годините аз съм узнал, бих казал попил неусетно, толкова неща, за които иначе би ми трябвало много време да ги науча. Това е такава щастлива случайност, че изглежда като добронамерена съдба".

Между трагедията и комедията

В книгата се описва как освободителното дело, захванато с идеалистичен патос и готовност за саможертва, достига до катастрофа с разбиването на Вътрешната революционна организация след обира в Арабаконашкия проход.

"Десетината четнициа", за които се разказва в романа, загиват заедно на един старопланински връх под обсада от турска потеря. Бачо Гичо пада последен, прозрял суровата същност на революцията - тя не е толкова сладка, както си я е представял в началото. А свободата има много висока цена и всъщност далеч не всички я желаят.

"Исках да напиша трагикомична книга. Това е основен принцип на моята естетика. Ценя най-високо трагикомизма, защото има много по-голяма изразителна сила, отколкото трагедията или комедията поотделно. Това е особено труден жанр, тъй като трябва добро чувство за баланс", казва Милен Русков.

Сякаш не сме се променили много като народ - от тогава до сега все нещо не ни се получава. А историята е пълна с ирония. Мрачна ирония, както я определя писателят.

Привидности и реалности

Най-голямата българска ирония - казва той - се съдържа в несъответствието между привидността и истинската същност на нещата. "Тук, според мен, през цялото време протича някакъв процес на дълбока подмяна - на ценностите, на практиките. Това започва от политическата система, която привидно е демокрация, а по същността си кой знае какво е, и преминава през всички сфери на обществения живот в България - включително в културата и литературата".

Връзката с протестите изглежда очевидна, но Русков бяга от обобщения и оценки. Предпочита да припомни една крилата фраза на Томас Хъксли: "Последиците от политическите промени почти никога не съвпадат с надеждите на техните поддръжници или с опасенията на техните врагове."
"Има и примери, когато последиците далеч надминават опасенията, но, според мен, Томас Хъксли е прав, това е правилото. Мога да го потвърдя със собствения си опит от 1990 и 1997 г. Не бих казал, че надеждите ми бяха оправдани, а и страховете на някои през 1990-та година - също", посочва той.

Русков смята, че ключовият момент на настоящия политически конфликт предстои през есента, когато ще се види дали недоволните още имат желание и сила за протест. Нарасналата подозрителност на хората както към лицата на властта, така и към тези, които се опитват да яхнат протеста, според него е добър знак.

"Това е много правилно, защото в България е пълно с политикани, които използват една или друга ситуация в свой личен интерес. Трябва много да се внимава с това, понеже - казано най-общо - хората доста лъжат".

Не се учим от историята

"Много от политическите конфликти по света за съжаление се решават с насилие,защото то продължава да е ефективен краткосрочен инструмент, и поради това продължава да се използва на много места по света. Той е бил многократно използван и тук, в България. Тогава и двете страни стигат до големи жестокости, извършени парадоксално от хора, които често сами по себе си не са жестоки. Те просто се ожесточават в хода на борбата си", допълва авторът.

Убеден е, че хората се учат много бавно и мъчително от историята - и това не е някаква типично българска слабост. Ако беше така, вече щяхме да живеем в много по-добър свят. Вижте Европа - едва след две опустошителни войни и почти 20 века, пълни с кръв и конфликти, Старият свят е разбрал, че трябва да търси някакви устойчиви форми на междунационално институционално единство като гарант срещу бъдещи сблъсъци. Това е голямата идея на Европейския съюз.

„Най-важният урок от историята, който аз виждам, е противоречив. Едната му половина е, че без смелост няма успех. Страхливите никога не побеждават. Втората половина е, че няма нищо по-опасно от насилието. Да, обаче в състояние на конфликт - което е много често срещано състояние, да не кажа преобладаващо - смелостта някак естествено довежда до насилието като средство този конфликт да бъде разрешен, особено ако става дума за междунационалните или гражданските конфликти".

"Тук се намира пробният камък. Тук някъде се намира тази тънка граница, отвъд която не трябва да преминаваш, освен ако това не ти бъде наложено отвън. Има един много сложен баланс между смелостта и отказа от насилие, който е трудно да бъде удържан, ако смелостта е наистина смела, а споменатият отказ е искрен. Има, с други думи, известно противоречие между смелостта, от една страна, и принципа на ненасилието, от друга. Може би тъкмо това противоречие прави извличането на поуки от историята толкова трудно."

Превратите

С това е свързана новата книга на Милен Русков. „Отново ще напиша трагикомична книга, но този път за 20-те години в България. В основата й лежи един много ярък исторически сюжет - превратът от 9 юни 1923 г. и последвалата борба между военните и Единния фронт, съставен от свалените земеделци, комунистите и анархистите."

В тези смутни години в България се води необявена гражданска война, макар събитията да не са останали в учебниците по този начин. И двете страни избират да спорят със силата на оръжието и в хода на това извършват ужасни неща.

„В началото имах ясно определено идеологическо пристрастие, каквото в момента нямам, защото проучих много добре нещата. Като чуе „военен преврат", човек си представя черните полковници в Гърция, триумвирата на аржентинските генерали, Пиночет с нахлупената фуражка и тъмните цайси, и прочие крайно мрачни типове. В действителност не е точно така".

"Военните не са чак такива главорези, каквито един неосведомен поглед си представя. Всъщност да, те са и главорези, разбира се - в крайна сметка те са хора на насилието по професия, така са научени да разрешават спорове. Но са и ред други неща. Истината за тях е много по-сложна от първоначалната представа. В действителност част от тях са доста свестни хора, които са направили този преврат с добри намерения. И това чудесно онагледява поговорката, че пътят към ада е постлан с добри намерения. Когато се стигне до насилие - и двете страни намират оправдание в злоупотребите на другите, и така се завърта това кърваво колело", обобщава той.

Ако търсите иронията, Милен Русков веднага я посочва: „Острият политически конфликт и крайно старомодното политическо насилие се развиват на фона на усилената модернизация, която протича в България тогава - 20-те години са време, в което усилено се строят пътища, сгради, железници, разпространяват се електрификацията и телефоните, появяват се грамофоните, радиото и българската авиация, хората започват да летуват по плажовете, градовете започват да се благоустрояват, изобщо модерната цивилизация нахлува с пълна сила в страната.

Освен това има дълбока ирония в несъответствието между мотивите на участниците в тогавашния политически сблъсък - които са общо взето добри, благородни мотиви, или поне те така са си ги представяли - и ужасяващия характер на практическите им действия."

Монетата на историята има много повече от две страни. На истината също. И така ще продължава да бъде.