Мнозина определиха вчерашното нулево "дерби" между Левски и ЦСКА като самоубийствено. За мен обаче то е такова не защото двата отбора загубиха шансове за титлата, а защото ми идваше да се гръмна, че съм загубил два часа от живота си, гледайки го.
Ако тази среща дава облика на българския футбол, то тогава нека наистина да спрем първенството, както предложи Данчо Лечков. Девалвацията на дербито в последните десет години, намери своя апотеоз във вчерашната трагикомедия на националния стадион, когато вечното съперничество на "двата гранда на българския футбол" удари дъното със страшна сила - чудно е само, че жертви няма.
Дори и вечният оптимист Боре Касабов, който винаги успява да намери по някоя добра дума за трагичните мачове от "А" група, които му се налага да коментира по телевизията, този път изтъкна като положителна страна единствено сравнително коректната игра на двата отбора.
Тази коректност също е показателна за падението, защото във великите сблъсъци в миналото "червени" и "сини" са давали всичко от себе си в истинска битка за победа на всяка цена.
Снощи и за двата отбора много по-важно от всичко друго беше да не загубят. Един колега нарече мача "дерби на страха" и по-точно определение от това не бях чувал.
За привържениците на ЦСКА не може да е утеха, че техният отбор бе с една идея по-малко слаб.
Какво да кажем за Левски - те изкараха един цял мач без нападател, а това че бавеха играта при нулево равенство, е нещо срамно, за което колкото по-малко се говори, толкова по-добре. (Както например в Швеция отбягват темата, че в миналото е имало държавна политика на химическо кастриране на собствените им граждани, които са с физически или умствени увреждания).
Мултифункционалният ръководител на Левски (не мога да си изкривя душата и да го нарека треньор) Гонзо изглежда живее в някакъв свой въображаем свят, в който футболистите му са играли добре, а Литекс не е чак толкова далеч, както се изрази той след мача.
Страхът го накара да заложи "на сигурно" на "старите кучета" Йовов, Бардон и Телкийски, за които и на двегодишната ми племенница вече й е ясно, че не могат да хапят. Очакванията за обновяване на отбора на базата на собствените юноши си останаха за в бъдеще, така както Огнянов остана на скамейката, а Цачев дори не влезе в групата.
Друго медийно и обществено очакване - Андоне да заложи на български играчи, също не се сбъдна заради страх от грешка. Отървалият кожата на ЦСКА през седмицата Саидходжа отново си остана резерва за сметка на Мишел Мескита, явно получил прякора Платини от човек с черно чувство за хумор, и на недоразумението Руи Мигел.
Добрите думи, естествено, са за публиката на двата отбора, която беше на световно ниво, независимо, че и двете агитки са раздирани от вътрешни противоречия. Именно привържениците, които вярват и се вълнуват, направиха магията снощи. Те са и единственият лъч надежда, че дербито е все още живо. Макар и само по трибуните, и то въпреки, а не заради това, което става на терена.
