Днес, на 6 септември, в България празнуваме Съединението - на две от частите на родината ни.
Този текст обаче е посветен на българите в чужбина.
Не на тези, които поради слабост на характера или други причини забягнаха в най-различни световни посоки, за да търсят по-лесен живот. А на тези, които живеят около нас - в най-непосредствена близост. И са в чужбина, защото са се родили там - в не-съединената България.
Лесно е от сравнително удобното положение на що-годе удовлетворени материално люде, които разполагат със свобода на словото, да обявим национализма за бич и отживелица и просто да забравим за съществуването на наши сънародници, които са граждани на други, съседни нам държави.
Донякъде това е разбираемо - България много е страдала във войните за национално обединение през първата половина на ХХ век и особено в периодите след тях. Като добавим и либерално-космополитните схващания, които властват в съвременния свят и с които се съобразяват повечето държави без най-силните военно (САЩ, Русия, Франция, Израел, Турция и т. н.), има обяснения за този нихилизъм по отношение на българските общности в близката чужбина.
И докато обикновеният гражданин има своето оправдание - все пак не е длъжен да става и да ляга с мисълта за проблемите на тези хора и това е въпрос на личен избор, то когато безразличието или осъзнатият отказ от защитата на техните интереси са изведени до държавна политика, това вече е престъпление. Ето и няколко примера...
Македония
Младата държава, която не щади усилия и средства за изграждането на собствена национална идентичност, която - за съжаление, е на базата на разграничаване от българския произход, репресира всячески тези, които открито се обявяват за българи.
Един от лидерите на българската общност в Скопие - Мирослав Ризински, който е и български гражданин, вече втора година е в затвора по скалъпен съдебен процес с редица процесуални нарушения и не получава подкрепа от България по молбата си за трансфер за доизлежаване на своята присъда в София.
Същевременно България широко афишира подкрепата си за членството на Македония в ЕС и НАТО и съвсем плахо повдига въпроса за правата на тези, които са запазили българското си самосъзнание. А при последната визита на външния министър Николай Младенов в Скопие поканата за среща от страна на местния Български културен клуб остана без отговор...
Албания и Косово
По неофициални данни около 100 000 граждани на Албания (мюсюлмани и православни християни), живеещи в районите на Мала Преспа, Голо Бърдо и Гора, се идентифицират като българи. Република Македония полага големи усилия да ги македонизира, а България на практика е абдикирала от тях.
Дори ако оставим настрана чисто човешките измерения, то по-голямото внимание към тези хора би могло да има много силен комуникационен ефект спрямо доктрината на македонизма.
В наскоро отделилата се от Сърбия република Косово също живеят около 40 000 българи-мюсюлмани (горани и жупанци). При признаването на Косово България не постави въпроса за българско малцинство там, въпреки че спор по темата не би могло да има и за новата държава не представляваше никакъв проблем да признае 2% малцинство, което няма политически амбиции.
За България обаче присъствието на такова малцинство без обща граница отново можеше да бъде сериозен аргумент...
Гърция
Според официалните данни през 2006 г. в Гърция са преброени 78 981 българи - предимно имигранти, които работят в южната ни съседка. Същевременно, около 200 000 души от коренното население живеят в Егейска Македония, предимно в районите на Солун, Костур, Лерин, Воден, Сяр и Драма.
Официално те се водят "славянофонни гърци", което е нонсенс, наложен с помощта на много терор в продължение на десетилетия. Тези хора се радват, макар и плахо, когато някой дойде от България и говори с тях на български.
След падането на границите и що-годе добросъседските отношения официална Гърция не би трябвало да създаде проблеми за съществуването на организации, занимаващи се с културно-просветна дейност сред тези българи, които полека-лека да започнат да се чувстват свободни да изразяват идентичността си.
Сърбия
Особеността на откъснатите с Ньойския договор след Първата световна война по стратегически причини Западни покрайнини е в неоспорвания от никого български характер на населението.
Тъй като в епохата на падане на граници и общ европейски дом не е актуално да се говори за териториални претенции, то необходимо е поне гарантиране на културните права на българите там и образованието им на роден език, тъй като тяхната асимилация е много лесна предвид близкия език и общото вероизповедание.
Дали днес да бъдем "модерни" и да се правим, че тези стотици хиляди хора не съществуват, или да се замислим за тях, е въпрос на личен избор. Първият вариант е категорично по-лесен.
Ако изберем да бъдем "старомодни" обаче, за нас те са братя и сестри. И 6 септември трябваше да е и техен празник...
