През януари 2001 г. Димитър Бербатов замина за Байер Леверкузен, изпратен на летището от двама души - баща му и Иван Славков-Батето. С него пътуваше Емил Данчев, а момчето бе толкова притеснено, че първите дни в Германия почти не е спало.
На 20 години той бе на старта на голямата игра, притеснителен висок момък от Благоевград, с изумителен талант в краката (и главата). 14 години по-късно Бербатов е cool, както обичат да казват англичаните. Той е толкова спокоен и уверен на терена, съчетаващ това, което онзи отгоре му е дал като талант с това, което научи като уроци през годините от онзи януарски ден на летище "София" та до днес.
Има нещо много сходно в Бербатов и Григор Димитров като излъчване, като огромен талант в спорта им, а и като старт на пътя. Рано-рано отлетяха от родината.
Въпросът е дали краят ще е еднакъв за Гришо и Димитър. Защото, за да стигне дотук Бербатов научи много уроци.
На и извън терена футболистът се промени много, свърши много неща в кариерата си по правилния начин и заслужи да продължава да е в голямата игра и на 34.
Запази личния живот близо до себе си.
В Леверкузен школата е сурова - малко германско градче, няма много изкушения, мисли се само за футбол, а и искаш- не искаш, трябва да влезеш бързо с немския език и местните порядки. Няма кой да те чака.
Носят се легенди за ваканциите на Димитър от онова време - в Слънчев бряг с компания приятели, обожателки и т.н. Но по време на сезона никога никой не се е оплакал, че е закъснял за една тренировка или не е бил навреме за събитие на клуба.
Срещата с Елена и раждането на дъщерите му.
Никога Бербатов не е бил човек, който да говори много, да се появява често или да ни натяква присъствието си. Интересът към него е огромен, като към всяка звезда.
Но след няколко "урока" тип - голите снимки с фотомодел в началото на кариерата му, Бербатов разбра, че не това е пътят да е в устата на хората.
Особено след началото на връзката му с Елена Щилянова и появата на децата им, Димитър говори най-вече с мълчанието си... и някоя снимка из социалните мрежи. Дава средно по 1-2 интервюта на година, едното задължително в българска телевизия през лятната пауза на сезона си.
При него наистина важи, че мълчанието е злато.
Григор сякаш засега е в окото на вниманието, а камерите го изкушават. Няма лошо, че е млад, готин и известен. Но твърде многото прояви извън корта изморяват, а и изместват фокуса на концентрация. Все пак нормално е - това не са роботи, а хора.
Дозировката на такива изяви трябва да е много прецизна. При Димитров това става все по-трудно, защото с Мария Шарапова като негово гадже, жълтите медии го обикалят като акула - кървящ турист.
Да жертваш част от себе си, за да изпълниш мечтите.
Бербатов направи правилните стъпки като трансфери. От Леверкузен можеше да иде в поне 3 големи отбора с амбиции на върха на Европа. Избра Тотнъм, където да има време за адаптация към английския футбол, да играе винаги, да е на позицията, която харесва - водач на атаката.
Грешен трансфер през 2006-а например в звездния Милан, в Арсенал или Байерн можеше да го прати в роля на периферен играч, макар и в по-голям клуб.
След Тотнъм отиде в Юнайтед, където стигна върха - поне като част от отбора. И научи още един урок. Да си талантлив не стига. Стискай зъби и работи като останалите, нищо, че не споделяш философията на тичане до изнемога.
Григор също понякога трябва да преглътне разбирането си за фин тенис, да печели грозно, да загърби някой "хотшот", за да спечели разиграването. Да ограничи шоуто за сметка на ефективността.
В големия спорт е така - Джокович печели с характер не по-малко мачове, отколкото с класа.
Може да пита Бербатов какви хора го изместиха от титулярното място в Юнайтед - нито са по-талантливи, нито в тях има повече футбол. Но гонеха до последно като питбули, а това бе изискването на сър Алекс.
Бербатов така и не успя да стане индивидуален №1 на Европа, което мнозина прогнозираха с таланта му. Бе в подножието на върха сред най-добрите, но остава впечатлението, че... можеше и още. Което може и да е грешно, защото отстрани винаги е лесно да искаш повече.
Но нападателят осъзна, че не е самоцел да те номинират за "Златната топка", когато играеш в големи клубове и постигаш успехи с тях. Димитър смени приоритетите - подчини уникалните си качества на отбора, а не чакаше той да се нагоди към него. Най-добрият пример е Монако и мачът с Арсенал.
Григор е в индивидуален спорт, но му е време да определи приоритети. Къде е най-силен - като настилка, условия, турнири. Да фокусира внимание там, да развие силните страни на играта си.
Физическата му форма е страхотна, а той не пропуска да ни го докаже с постоянни снимки как тренира гол, селфита и т.н. Това е супер.
Но за релефни мускули и коремна преса точки в ранглистата не дават.
И като заключение - на 23 години Григор все още се забавлява, защото е момче. Но идва времето да подреди по-ясно това, което предстои и в личен план, и на корта.
За да последва десетилетие на успехи и да пожъне всичката реколта, която е посята с огромния му талант.
И да не се пита на 33 какво не достигна.
