Понякога футболът е несправедлива игра. Историята помни много такива случаи - Германия - Унгария през 1954, Германия - Холандия през 1974, Аржентина - Холандия през 1978, Италия - Бразилия през 1982, Аржентина - Бразилия през 1990, Италия - Франция през 2006, Интер - Барселона през 2010 и много, много, много други случаи...
Това е част от магията от най-великия спорт - често тактиката побеждава таланта и красотата отстъпва на пресметливостта и решимостта за успех на всяка цена. Може би и така е правилно - иначе на почти всяко първенство щяха да дават предварително титлата на бразилците, а в наши дни и на Барселона в Шампионската лига.
Има дни и когато обаче нещата си идват на мястото и по-надареният във футболно отношение печели. Затова и снощи финалът на Копа Америка бе един празник за играта, след като най-заслужилият с представянето си отбор на Уругвай стана шампион.
Пиша тези редове донякъде с болка, защото стисках палци на бойците от Парагвай да извършат подвига и въпреки очакванията да спрат "небесносините" по пътя им към 15-ата рекордна титла.
Но този път футболистите не дадоха шанс на бойците! Красивите изпълнения на Суарес и Форлан, а през второто полувреме и на влезлия като резерва контузен Кавани, бяха радост за окото и ако "червено-белите" се бяха докопали по някакъв начин до титлата, отново футболът щеше да е несправедлива игра.
Парагвай достигна със зъби и нокти до този финал, без особено да подбира средствата, с цената на много червени картони и контузии. Уникален в историята случай е финалист да не е спечелил нито един мач - три равенства в групата и отстраняване с дузпи на Бразилия на четвъртфинала и на Венесуела на полуфинала.
Но такъв е стилът на Парагвай. С изключение на контузената вечна надежда Роке Санта Крус страната не разполага с кой знае колко ярък талант (Валдес и Бариос са добри нападатели, но не чак от някаква суперкласа, да не говорим, че вторият е натурализиран аржентинец). В тази ситуация е нормално треньорът Херардо Мартино да разчита на здрава защита и биткаджийската нагласа в единоборствата.
Не трябва да се подценява и факторът травми, след като именно Санта Крус бе извън строя, а в навечерието на финала извън строя излезе и Бариос. Може би това предопредели и безпомощността срещу далеч по-богатите откъм талант в днешно време уругвайци, представили истинска футболна симфония на терена.
Не че винаги е било така - в миналото различни, както успели, така и недотам успешни формации на "небесносините" са били обвинявани в прекомерна грубост и преследване на победата на всяка цена (първият пример, който ми идва наум, е червеният картон на Батиста в първата (!) минута на мача с Шотландия на Мондиал'86).
Но Уругвай в наши дни е съвсем друго нещо! Отборът, спечелил четвъртото място на Световното първенство миналото лято, година по-късно изглежда още по-класен и е горд наследник на титани като Андраде и Скиафино.
Истинско чудо е, че една малка държава с население 3,5 милиона жители, се нарежда в топ 5 на футболните сили за всички времена!
Рационално обяснение за това едва ли има, но когато става дума за любов логиката отстъпва на други аргументи. А в Уругвай футбол означава любов!
