Въпреки бляскавата си кариера като актьор, известността си в Америка и шотландските си корени, Джеймс Хю Калъм Лори си остава англичанин по душа. Той никога не се е виждал като автор, музикант или комедиант. Първата му мечта е била да бъде гребец и да участва на олимпийски игри и целият му живот се е въртял около спорта.
Родителите му не са с благороден произход, но Лори посещава най-добрите училища – Оксфорд, колежа Итън, който Хю описва като „най-частното сред частните училища“, след което и Кеймбридж.
Пали се по гребането още в гимназията, когато заедно с останалия набор елитни млади надежди, гребе по осем часа на ден. Впоследствие колежът не е избран по академични причини, а заради професионалното отношение към гребането, а и баща му е учил в Кеймбридж преди това.
„Отидох в Кеймбридж, за да греба. Само това исках. Антропологията беше най-лесната специалност, с която мога да се занимавам, докато греба по осем часа на ден по канала“, сам признава актьорът.
Хю има заложби. През 1977-а, когато е на 18 г., е най-добрият талант във Великобритания и е селектиран за Световното първенство за младежи, където завършва четвърти. Три години по-късно, Лори влиза в отбора на Кеймбридж за традиционното състезание с Оксфорд и получава специална награда за представянето си и желанието за победа, въпреки поражението на отбора му (Кеймбридж губи състезанието с 1,5 метра на 7-километрова дистанция).
Колкото и да е била тежка загубата, Лори не мисли за нея, защото има друга мечтата. Той иска да участва на олимпиада и да спечели златен медал за Великобритания, по подобие на баща си, който стъпва на най-високото стъпало на почетната стълбичка по време на Игрите в Лондон през 1948 г.
Рен Лори – истински британски герой
Възхищението, което Хю изпитва към бащата си Уилям Джордж Реналд Мъндел Лори, на кратко Рен Лори, не е изненадващо. Освен че го описва като „най-милия човек на света“, Рен е златен медалист от олимпийски игри, а с него в отбора, Кеймбридж печели състезанието срещу Оксфорд в три поредни години (между 1934 и 1936 г.), а две години по-късно двойката Лори-Уилсън печели регатата Хенли.
Рен Лори дебютира на олимпийски игри в Берлин 1936, които са и първите игри, предавани по телевизията. Там завършва четвърти, след което е изпратен да служи в Северна Африка, където го заварва и Втората световна война.
След Войната, Лори-старши се връща към спорта по-силен от всякога. Отново заедно с партньора си Уилсън, печели кралската регата Хенли във водите на Темза, а впоследствие идва и големият му успех на олимпийските игри, и то на родна земя.
Всяко обикновено момче по онова време мечтае да бъде като Лори и Хю, разбира се, не е изключение. И 30-ина години синът започва да върви по стъпките на баща си.
Спрян от болестта
Инфекциозната мононуклеоза е често срещана при топ спортистите заради натоварения им режим. Достатъчно е само да си припомните колко звездни атлети страдаха от болестта в последните години – биатлонистите Мартен Фуркад, Александър Оз, Габриела Коукалова и Дария Домрачова; тенисистите Роджър Федерер, Анди Родик, Гарбине Мугуруса и Петра Квитова; колоездачът Марк Кавендиш; легендата на снукъра Рони О`Съливан.
Известна като „болестта на целувката“, последствията от мононуклеозата могат да те преследват през целия ти живот. В много случаи отнема цели сезони, за да могат спортистите да се възстановят напълно, в други – прекратява предсрочно кариери. Точно това се случва на Хю Лори.
Преследването на бащините успехи е компрометирано от болестта. Първите симптоми се появяват през 1979 г. Англичанинът не посещава тренировките в продължение на седмици, след което отново се качва в лодката. Ситуацията е под контрол в продължение на две години, когато мононуклеозата удря с пълна сила. Усложненията едва не разкъсват далака на Лори.
В онзи момент знакът е очевиден – гребането ще трябва да почака за неопределен период от време.
По времето на болестта Хю не знае какво да прави с времето си, докато не среща непозната жена, на име Алисън, в бар. Тогавашният гребец й се струва интересен, заради което тя го води в клуба по драма на Кеймбридж – „Рампа“. Там Лори се запознава с Ема Томсън (впоследствие носителка на два „Оскар“-а) и Стивън Фрай, с които все още са приятели.
Благодарение на тях, Лори започва кариерата си на комедиант, музикант, актьор и писател. Заедно играят и поставят много пиеси. След бала в Кеймбридж Хю се запознава и с „мъж с „Бентли“ и дълга пура“. Той му се представя като агент и му предлага да го превърне в голям актьор и гребецът се съгласява.
Години по-късно, въпреки успехите си на малкия и големия екран и на театралната сцена, Лори не може да стои далеч от спорта. С опасност за здравето си, Хю отново се качва в лодката, но не е същият и мечтата му за Олимпиада остава неосъществена. Все пак, е приет в елитния британски клуб „Линдър“, на който преди години президент е бил и баща му. Лори продължава да се пуска на демонстративни състезания, но старата слава от активните му спортни години така и не се завръща.
Междувременно, Хю открива и нова страст – боксът.
Почти всеки уикенд, заедно със синовете си, актьорът посещава боксова зала в Лондон. Треньорите виждат в него наченки дори на професионалист, ако е бил започнал навреме.
„Той е много силен, има здрава брадичка и е много мотивиран. Лесно се справя с тренировъчната програма на млади боксьори (когато актьорът е на 58 г.) и успява да издържи на ринга осем триминутни рунда.“
„Луд съм по бокса, помага ми да се справям с депресията – признава самият Лори. – И не толкова на крушата, а спарингите с противник. Понякога боли, но в същото време се превръщаш в кълбо от енергия – чувство, което не може да се сравни с нищи друго.“
Кинопродуцентите внимателно изготвят договорите и следят за външния вид на актьорите си, затова на англичанина рядко му се отдава шанс наистина да се качи ринга.
Това, разбира се, дразни Лори, който дори нарича тренировките си „момичешки“, а сред позволените му съперници са единствено малки деца: „Трябва да са не по-големи от 5-годишни, иначе нямам шанс за победа. В противен случай, ще трябва да се приготвя за унижение, а може би и смърт.“
Но боксът помага на Хю да свикне със славата и с новия си начин на живот. Сам признава, че понякога по време на спаринг се провиква срещу противника си: „Нямаш право да ме удряш, аз съм телевизионна звезда!“
