Франко Барези игра в Милан почти 20 години, през 15 от тях носеше капитанската лента. Малко е да се каже, че за това време стана легенда на клуба, на "калчото" и на световния футбол. Той направи дори повече - превърна се в икона, в олицетворение на съвършенството, което простосмъртните не могат да постигнат и могат само да се стремят към него.
На 14 години Франко, в компанията на по-големия си брат Джузепе, отишъл на проби в... Интер. Селекционерите харесали Джузепе, който впоследствие става легенда на „нерадзурите" (играе в Интер 15 години, става капитан и само двата сезона в Модена в края на кариерата му отнемат иначе заслуженото място в пантеона на великите футболисти, носили фланелката на един единствен клуб), докато
Франко получил съвет да порасне и да заякне
Един от скаутите, присъствали на пробите, бил Итало Галбиати, който по-късно става дясна ръка на Фабио Капело. Галбиати скоро преминал в Милан и впоследствие помогнал на по-малкия Барези да попадне в школата на „росонерите".
На 11 Франко загубил майка си, след няколко години баща му загинал в автомобилна катастрофа. Заедно с братята си Анджело и Джузепе и сестрите Лучия и Емануела, му се налажило да се премести в пансион за деца. Милан се превърнал за него в ново семейство - в това твърдение няма преувеличение, нито неуместен патос.
В основния състав на росонерите, водени по онова време от шведската легенда Нилс Лидхолм, Барези се появил като 18-годишно хлапе. Имало още доста хляб да изяде, преди да се превърне в еталон за защитник. А в края на 70-те тогавашните тартори на Милан -
Капело, Ривера, Албертози, му викали „дребосък" или „малкия",
на ломбардски диалект - piscinin. Прякорът не бил израз на високомерие, а на бащинско отношение към младока с трудно детство и светло бъдеще.
Прието е да се премълчават трудностите, препречвали някога пътя на може би най-великия защитник в историята на футбола. Клишето изисква в едно класическо жизнеописание на Барези скърбите да се свеждат до пикантната история за неуспешните проби в Интер. След нея обикновено започва изброяването на медалите с националния отбор, на трофеите, спечелени с Милан, а в заключение се споменава, че номер 6 - номерът на Франко, днес при „росонерите" е изтеглен от обращение в негова чест.
От една страна, наистина, всички несгоди - житейски и футболни, изглеждат нищожни на фона на успехите на Барези. От друга, само ако знае човек какво е преодолял Франко, може да осъзнае напълно безпрекословното му величие.
Реката от трофеи руква в края на 80-те - десетилетие, започнало за Барези и Милан с две изпадания в Серия „Б". Първо заради наказание за участие в уговорени мачове, а после и по чисто спортно-технически причини. При това една от основните причини за втория крах била липсата на Франко, който още на 21 години станал незаменим за тима. Неизвестен вирус не просто извадил либерото от строя, а
го приковал към инвалидна количка
Състоянието му се влошавало с всеки изминал ден, лекарите се видели в чудо, а зад кулисите се заговорило за рак. За щастие болестта изчезнала също толкова неочаквано, колкото се била появила. Барези станал на крака, излязъл на игрището и след година се върнал в Серия „А" със своя Милан, отказвайки офертите на по-успешни по онова време отбори.
Загубил родителите си още като ученик, Барези мечтал да създаде щастливо семейство. Той се оженил рано, но станал баща чак на 31 години. Съпругата му Маура дълго не можела да забременее, а после пометнала няколко пъти. През януари 1991, когато семейството най-после дочакало първата си рожба - Едоардо, в Италия плъзнали слухове за тъмния цвят на кожата на детето, разпространени от жълтата преса и подхванати от противникови тифози. Докато Франко изживявал върховно щастие, вражеските агитки го посрещали с оскърбителни лозунги и подвиквания. Но Барези твърде дълго и твърде силно мечтаел да има деца, за да обръща внимание на глуповатите изцепки. След няколко години той и Маура
осиновили и двегодишно дете от московско сиропиталище
и го нарекли Джанандреа.
Далеч невинаги Барези поддържал добри отношения с треньорите си и дори със собственика на Милан Силвио Берлускони. Защитникът противоречал на Енцо Беардзот, който го карал да играе халф (либеро в „Скуадра адзура" тогава бил Гаетано Ширеа), оспорвал необходимостта да се гледат часове наред видеозаписите, които Ариго Саки донесъл със себе си от Парма. А през 1987 г. Франко дори бил готов да напусне Милан в знак на протест срещу новаторския икономически подход на Берлускони, който предвиждал солидни суми за футболистите само при победа.
Поредицата успехи на вътрешната и международната сцена помирила Барези с президента, но не и с треньора. Именно заради безкрайната студена война между Франко (и други лидери в състава на „росонерите") със Саки в крайна сметка Берлускони решил да смени треньора. Но с това Барези и Саки не се разделили окончателно. Под негово ръководство Франко изигра световното първенство в САЩ, завършил с черната за Италия серия дузпи на финала срещу Бразилия. По ирония на съдбата, последния си мач с червено-черната фланелка на Милан Барези също изигра с треньор Саки, който в средата на сезон 1996/97 пое отбора, напуснат от Капело и неприел уругваеца Вашингтон Табарес.
Барези не е гений по природа, своята гениалност той успява да изгради в хода на кариерата си - и в това се крире неговата уникалност. Съдбата непрекъснато му показвала, че на нейната благосклонност по-добре да не разчита. Тя го зашлевявала често и болезнено, но той вървял упорито срещу нея и ставал по-силен. Именно затова, откъдето и да го погледнеш, Франко Барези е малко повече от легенда.
* Материалът е част от поредицата на руския сайт Спорт Сегодня - „Недосегаемите", посветен на футболисти, прекарали цялата си кариера в един клуб.
Превод: Арам Потурлян
Да, беше велик, ама на стари години вече не важеше, трябваше да се откаже по-рано. Аз лично смятам, че Малдини и Бергоми са по-големи - хем играха по-дълго, хем до последно бяха на топ ниво! Като става дума за велики италиански защитници, задължително би трябвало да се спомене и Факети, но не мога да го сравнявам с изброените, защото не съм го гледал.