„Дария, не може да тренираш сега. Не виждаш ли, че говоря с баткото? Върви веднага при баща си.“
Малката Дария, почти сигурно, все още не осъзнава, че мама е двукратна световна и трикратна европейска шампионка по муай-тай и балканска шампионка по кикбокс, но вече прави кълбета по татамито и раздава маваши герита и колена по чувалите в залата.
Вие също може и да не сте чували за нея, въпреки че трябва. „Това, което правя, не го правя заради хората или заради тяхното одобрение и за да ме знаят коя съм – казва 28-годишната Теодора Кирилова. – Всичко, което съм постигнала, е единствено и само благодарение на мен и на моя съпруг. Живот и здраве, то ще бъде повод за гордост на моето дете. Успехите са си лично за мен. Дали хората ме познават, или не, няма голямо значение.
Разбира се, че ще е хубаво да знаят не само за мен, но и за другите български спортисти, които са дали много, за да успеят, но всеки търси пикантното в днешно време – клюките, а когато си човек, който се трудиш и имаш амбиции да успяваш, не те отразяват. Може би, такова ни е мисленето.“
Родена и израснала в София, Теди започва да се занимава с кикбокс през 2008 година. Постепенно, преминава на муай-тай. Казва, че повече отива на стила й на игра. Но продължава да се състезава и в двата спорта. „За майка ми беше важно да ходя на училище и да съм образована, да завърша и да имам нормален живот. Дали ще се занимавам с бойни спортове, или не, не е било тема на разговор“, разказва тя.
В залата започва да тренира под вещото ръководство на Марио Кирилов. Постепенно, между тях се заражда любовта и не след дълго идва ред на предложението и сватбата. „Когато започнах, бях на 17 и амбициите ми не са били да ставам европейска или световна шампионка, каквато вече съм. Така се случиха нещата. С напредване на времето, желанието и копнежът за победи все повече и повече идваха и нещата ставаха все по-сериозни.“
Разговаряме в залата на Спортен клуб „Армеец“, където Теди се готви за предстоящата галавечер на SENSHI, а Марио продължава да бъде треньор. На 26 октомври в Двореца на културата и спорта във Варна тя ще се изправи срещу киргистанката, която се състезава за Русия – 19-годишната Бегаим Какчеева. Това ще бъде първи женски двубой в историята на SENSHI. Срещата ще се проведе по правилата на К-1.
„Това е огромна чест за мен, че ще мога да участвам в първия такъв мач за веригата. Ще бъде голяма отговорност. Но в момента гледам да се съсредоточа повече върху подготовката, да не мисля толкова за това. С рускинята се познаваме добре от състезанията. През миналата година тя мина при жените, но има опит при девойките и се състезава от около осем-девет години. В годината, в която аз станах европейска шампионка, тя стана европейска при професионалистките. Няма да има кой знае каква изненада между нас, знаем се. Но все пак ще се постарая да я изненадам.
Единственото, за което съжалявам, е, че мачът няма да е тук, в София. Много мои приятели няма да могат да ме подкрепят. Но дано дойдат повече хора, по принцип, за да подкрепят другите български бойци, защото ще има доста класни срещи – на български бойци срещу чуждестранни. Ще има представители от Русия и от Холандия – от школата на Петер Артс.“
За Теодора бойните изкуства са различни от останалите спортове и от спорта, като цяло. На ринга, обяснява тя, можеш да разчиташ само на себе си. Там си сам срещу противника си. Трябва да покажеш характер и воля, за да се справиш с него. И с това си мислене стига до двете световни титли по муай-тай, за последен път през настоящата 2019 година (първата е през 2014-а). През 2015, 2016 и 2018 г. пък е световна вицешампионка.
„Чувството да се качиш на световния връх е най-вече на удовлетворение – заради положения труд и лишенията, на които си се подлагал. Но това не означава, че си непобедим. Просто си се трудил и си получил нещо за твоя труд. Така гледам аз на нещата. Така ги възприемам. Няма шампиони, които да не са победени. И най-добрите губят. Винаги гледам да си правя изводи дори и от победите. Това, че съм победила и съм станала първа, не означава, че всичко е приключило. Но, наистина, усещането е за едно огромно възнаграждение и удовлетворение от това, което си правил през годината. Накрая да получиш този така чакан резултат.“
Спортът я отвежда на някои от най-невероятните места на планетата, но най-силно е впечатлена от Тайланд и Северна Корея. Двете противоположности, както ги описва тя.
„В Тайланд сме ходили няколко пъти, но в Северна Корея само веднъж, през 2011-а – разказва Теди. – Още със самото кацане те обхваща депресията. Летището се намира в едни оризови полета. Чакаха ни с автомати. Събраха ни телефони, фотоапарати и всякаква техника, сложиха ги в едни торбички и казаха, че ще си ги получим, когато си тръгваме. Всеки отбор си имаше водач севернокореец, а нашият за една година беше научил да говори български перфектно. При което трябва да внимаваш и какво казваш, дори на български. Нямахме никаква комуникация, не излизахме от хотела, освен в двора му, защото трябваше да тренираме. От хотела до залата постоянно пътувахме с кордон. Децата по спирките бяха с пионерските вратовръзки, хората носеха еднакви сиво-бежови костюми, всички бяха с еднакви прически. Като се прибрахме в България, депресията ни държа още две-три седмици от всичко, на което се нагледахме.
На нас ни се струва много тъжно, но за тях техният начин на живот е правилният и ние не сме нормални. Видяхме момиче и момче, които се харесваха, но не смееха да покажат чувствата си и тайно се държаха за ръце. Когато ги попитахме защо, те обясниха, че нямат право, защото родителите им не позволяват. Там все още съществува класовото разделение – ако си дете на лекари, например, те ще ти намерят съпруг от семейство със същото положение. Там хората не работят за заплати и за пари, а за два чувала ориз на месец, например, или за да имат ток и вода. Нямат магазини с дрехи от последната мода. Получават купони, с които могат да си купят определено количество храна и това е. Станахме свидетели и на един рожден ден. Чувствахме се като на погребение. А семейството, което бяха извикали да ни обслужва в хотела, имаше щастието да си вземе от храната, която бяха приготвили за нас, за да празнува този рожден ден. Така е там.
Докато в Тайланд е коренно различно. Развратът е навсякъде. Животът е изключително забързан, хората нямат никакви скрупули. Били сме пет-шест пъти там. Нещата са много, много развратни. Хората са с много различно мислене, с друга култура и друго виждане за нещата. За тях муай-таят е национален спорт, нещо свещено. И за тях е обидно, ако жени го практикуват, защото, според тях, жените обиждат спорта. За тях жената е нещо мръсно. И затова, когато отидем на световно първенство там, ни карат да минаваме под най-долното въже, когато се качваме на ринга, за да не обиждаме спорта им. Тайландците са много различни като мислене. Но пък винаги са усмихнати и са готови да ти помогнат. Ако попиташ за посока, не само ще те упътят, но и ще те заведат, ако е наблизо. Ако не, отварят картата и ти показват. Което не е толкова често срещано тук.“
Междувременно, малката Дария отново се появява и започва да прави някакви, нейни си, комбинации. Трудно е с родители като Теди и Марио бойните изкуства да не те привлекат. Дъщеря им гледа постоянно тренировките на каките и батковците, а понякога и се включва в тях. Марио не е сигурен дали иска същото бъдеще за дъщеря си, но Теди добавя, че не би я спряла, ако прояви интерес.
„Тя сама проявява желание и се включва в тренировките на каките и батковците. Вече знае загрявките и на киокушина, и на кикбокса, и на муай-тая. Не бих я спряла. Кръвта вода не става. Ако някой ден прояви желание да се занимава с този спорт, не бих я спирала, но и не бих я натискала.
Но хубавото е, че бойните спортове отново са на мода. Защото хората в днешно време не искат да дойдат и някой да им казва какво да правят и как да се държат, да им се напомня, че трябва да имат възпитание и да проявяват уважение към другите, включително и към съперниците си. Има някои хора, които искат просто да влязат в дадена зала и да започнат да блъскат хамалската, ако мога така да се изразя. Не могат да разберат смисъла от бойните изкуства, искат да удрят по чувалите и да се показват колко са здрави.
Радвам се, че в нашата зала не е така. Хората идват тук с желанието да се научат на нещо. И ми е много приятно, че дори в групата ни за начинаещи постоянно цари едно весело настроение – шегуваме се, забавляваме се. Но и всички знаят, че в залата се влиза с „ус“ (поздрав в бойните изкуства, който изразява уважение, търпение, респект и воля – б.а.). Знаят как да се обръщат един към друг. Най-важно е да уважаваш себе си, за да могат и другите да те уважават. Да имаш достойнство и да държиш на думата си, което не е лесно, но ако имаш желанието и волята, се постига.
Много често хора, които не разбират спорта, са ми казвали: „Вие не сте нормални. Може ли допреди малко да се биете, да искате да се нокаутирате, а след това да се прегръщате и да седите на една и съща маса?“ И тук отново идва уважението. Това, че се качваме на ринга и даваме всичко от себе си, за да победим – както аз, така и моята противничка, не означава, че не трябва да си говорим и да се поздравяваме. Напротив, аз уважавам нейния труд и тя уважава моя. Това за нас е не само професия, но и начин на живот. А и каквото и да е имало между нас, сме си го казали вече на ринга с удари.“
Връзката състезател-треньор е нещо много специално в спорта, още повече в индивидуалния. Но когато треньорът ти е съпругът ти, можеш да разчиташ на безусловната му подкрепа постоянно. „По принцип, е доста тежко, защото трябва да се разграничават нещата – казва Теди. – Когато съм в такава тежка подготовка, както и сега за предстоящата гала на SENSHI, нещата винаги се изнервят в някаква някаква част от тренировките. А сега предстои и финалният напън, който ще е най-тежкият и вкъщи, и в залата. Но хубавото е, че той също е бил състезател, бил е в залата, знае какво коства на един спортист и през какво трябва да мине, за да бъде в най-добрата си форма. И си помагаме.“
За помощта – добре, но когато единият член на семейството е състезател, а другият – треньор, свободното време е кът. Или Теди е в подготовка, или Марио има задължения с други момчета и момичета, които се готвят за състезания. А вечерите вкъщи след тренировки се използват за обсъждане на нещата, които не са били перфектни в залата в дадения ден.
„Честно казано, при нас няма извънсъстезателен период. Наистина, не ни остава свободно време. От две години не сме ходили на почивка. Постоянно сме в залата, имаме много ангажименти. Не съм само аз състезател тук, имаме още десетима състезатели в нашия клуб. Ние сме отговорни за подготовката им. Общо взето, не остава време, но се надявам сега, след като минат ангажиментите, да си отдъхнем, поне за малко.“
Теодора казва още, че няма идол, на когото се опитва да подражава на ринга, но е изключително впечатлена от легендата Петер Артс. Състезатели от неговия клуб отново ще участват на бойното шоу SENSHI. „Имала съм честта да бъда на семинар с Петер Артс и да си поговорим. Мога да кажа, че той е човек за подражание. Освен че е изключителен шампион и победите, които е постигнал в К-1, той е изключителен човек, което за мен е много ценно и прекрасно качество – че е успял да се запази истински човек, който споделя своето мнение, дава съвети и иска да помогне на останалите. Човек, който е дал живота си в кикбокса.“
Залата може и да й е отнела някои неща, но й е дала всичко – от професионалните успехи до личните любови и семейното щастие. „Не съжалявам за нищо. Много съм щастлива. Спортът и успехите са едно на ръка, но семейството ти е за цял живот. И точно със залата ще успеем да съхраним всичко това до края.“
