Седмичната рубрика на Webcafe „Героите в студа" ви среща с вдъхновяващи личности, които са превърнали работата и хобитата си в успешни начинания, макар изложени на екстремни условия. Защото вярваме, че този свят винаги ще има нужда от авантюристи, които задават въпроси, огъват правилата и поемат рискове. Статиите се осъществяват с подкрепата на Sensodyne, марка №1 препоръчвана от стоматолозите при чувствителни зъби.
Владимир Павлов определя себе си като човек, който винаги е бил воден от дивата природа и екстремните спортове. Потомствен любител на планината, се качва на ски още в най-ранна детска възраст. На 14 вече е на сноуборд и въпреки че още при първото си каране чупи ръката си, разбира, че на една дъска се чувства по-добре, отколкото на две. И така започва приключението му преди около 23 години.
Той е част от онова поколение, което в края на 80-те хваща, както казва той – с леко закъснение, епохата на екстремните спортове, а след падането на режима се възползва и от навлизането на екипировка и всякаква информация, свързани с тях.
За Владо сноубордът означава връзка с природата, свобода и начин на изразяване. В неговото поприще няма състезателен характер, освен в смисъла да победиш себе си.
„Още от началото ме влече извънпистовото каране по тотално немаркирани трасета, т.е. да се спускаш в дивата природа и в девствен сняг – разказва Владо. – Това е едно от най-силните усещания в живота и винаги ми е било целта. Други мои приятели се профилираха в различни дисциплини – например, в бордър кроса, слалома, фрийстайла и т.н.
С планината не можеш да се състезаваш, защото там си за малко и дебнеш от 365 дена да ти се отворят няколко часа, че да имаш някакъв достъп до нея. Бориш се със собствените си страхове, опитваш се да устоиш на условията, които планината ти предлага.“
Това, което прави Владо, е да спуска върхове със сноуборд. Наистина високи върхове. Зад гърба си има успешни изкачвания и спускания на угасналия вулкан Дамаванд – най-високият връх в Иран (5671 м), и връх Ленин в Памир, Киргизстан, който е с височина от 7134 м, а също и на много други върхове и планини по света и в България. Сега, с проекта му Project8000, целта му е да се превърне в първия българин, спуснал един от осемхилядниците.
Година и половина се подготвя за спускане от връх Шиша Пангма (8027м) в Тибет, но към момента този връх е на заден план заради високите експедиционни цени, които Китай налага в региона. Сега се е насочил към Непал, където целта му ще е с над 100 метра по-висока – вр. Манаслу (8163 м).
„Заради трагичния случай с Боян Петров Шиша Пангма бе натоварен с негативна енергия от наша, българска страна. По принцип, е труден връх, въпреки че е най-ниският от осемхилядниците. А и таксите за него станаха непосилни. Парите, които трябва да се вложат в експедиция там, са два пъти повече, отколкото за същата експедиция в Непал.
Трябваше да намеря алтернатива и я намерих в Манаслу – също труден връх, с технични участъци, трудни за преминаване. Той е и стотина метра по-висок, но не това е плашещото. По-важното са лавинните опасности и техническите пречки по маршрута, но мисля, че ще се справя. Всеки връх зависи много от конкретната година, от състоянието на ледника и от времето, когато си там. Един и същи връх може да покаже много различни лица и изобщо да не е достъпен в определени периоди или докато трае експедицията. Всичко се вижда и преценява на място. Насочил съм се към Непал, защото финансирането няма да стигне за Тибет. Все още набирам средства, половината от които вече са събрани.“
Докато си говорим, си мисля как всеки обикновен човек би сметнал това за лудост. Или, най-малкото, никога не би оправдал подобен риск. Но за Владо най-голямата опасност не е да остане там горе завинаги. Точно както мислят големите шампиони и победители, това, което го притеснява най-сериозно, е да не успее да направи опит.
„Притесняват ме нещата, които не зависят от мен и неизвестността, но всъщност това е основна част от приключението. Планината може такъв номер да ни изиграе, че дори да нямам шанс да опитам. Падат два метра сняг, което е типично за там, и става недостъпно. Лавинната опасност става от най-висока степен и се прекратява експедицията за неизвестен период от време, а може и изобщо да не се случи. Отиваш там и знаеш, че един каприз на времето може да провали всичките ти планове и усилия във всеки един момент. Затова ти трябва и доста сериозен късмет. Има години, в които експедициите се прекратяват още в ниската част, защото изкачването е невъзможно. Да не говорим за спускането със сноуборд, за което наистина са нужни перфектни условия на времето и снега. Това е част от планината, от алпинизма, от ските и сноуборда, съобразяваме се с нея и това е.
Каква е разликата между изкачване на един такъв връх от алпинисти и в моя случай? Правилото на алпинистите е, че за да направиш една крачка нагоре, трябва да можеш да направиш две надолу, защото повечето смъртни случаи във високата планина са на хора вече достигнали върха, но немогли да слязат – силите и времето не достигат, става нощ, всичко трябва да бъде изчислено. Аз също искам да стигна до върха, но основната част си остава сноубордингът. Целта ми е друга. Аз съхранявам сили не за двете крачки надолу, а за спускане по екстремен терен, което е много рисково и при което най-вероятно ще съм напълно сам.
Идеята ми е да изкача Манаслу и да се спусна от самия връх, което, лично аз, не знам да е правено от друг със сноуборд, въпреки че има спускания дори и от Еверест. Ще спускам до около 6100 м, което е денивелация от 2000 м при старт от върха. Ако говорим като време, много зависи от условията и кондицията ми. Връх Ленин го катерих три дена, след аклиматизация още седем, но го спуснах по северната стена за един час. Бях в добра форма и го спусках по много труден терен, по-труден, отколкото предвиждам сега. При добри снежни условия и без тежки препятствия, ако направя едно нормално спускане, при което са нужни и почивки, смятам, че за час-два би трябвало да се спусна. Може да станат и три, а може и по-малко. Но със сигурност, е много по-бързо, отколкото пеша, което е предимство.
Алпинистите смятат сноуборда на тази височина за лудост, но дори и да ми стане лошо, да получа лека височинна болест или някакво неразположение, мога да си сложа сноуборда и да сляза по-бързо, да преодолея голямо разстояние и денивелация много бързо. За мен това е предимство и безопасност, които алпинистите нямат.“
Освен счупената ръка още при първото му качване на сноуборд, което определя като „нищо“, Владо претърпява и друг тежък инцидент, при който точно на Коледа през 1996 година претърпява животоспасяваща операция в „Пирогов“, а далакът му е изваден. През годините преодолява още много травми и хирургически намеси, но не само че това не го отказва, а го кара да се учи от грешките си и да не ги повтаря. И 23 години по-късно се готви за най-голямото изпитание в живота си.
„Искам да докажа на себе си, че мога да правя нещо, което повечето хора считат за невъзможно. И то не защото съм нещо повече от останалите, а защото обичам това, което правя, влагам всичко от себе си, вярвам в мечтите и целите си и съм сигурен, че с много труд и отдаденост може да се постигне всичко. Това в случая с планините и сноуборда става почти като наркотик. Понякога е изключително трудно, дори изтезаващо тялото, но в същото време е толкова възнаграждаващо, че в един момент този мазохизъм започва да ти харесва и те кара да искаш да се тестваш още веднъж и още веднъж. Чувството, че си дал всичко от себе си и си бил част от тези невероятни места, дори да не си стигнал до върха, остава завинаги. Това е нещо твърде лично, което човек може да изпита единствено сам за себе си.
Живее се сега, сега сме силни и млади, сега е моментът да се пробваме, защото после може да съжаляваме. Повече ще съжалявам, ако въобще не опитам, отколкото ако опитам, но се провали цялата експедиция или аз не успея. Сигурно цял живот ще ме гложди.“
