В началото на септември Марио Манджукич обяви края на кариерата си.
Всички познаваме мощния хърватски нападател. Все пак премина през отбори като Байерн, Атлетико Мадрид, Ювентус и Милан. В Торино беше невъзпятият герой, който правеше Кристиано Роналдо още по-силен и блестящ, а в Мюнхен показа смелостта да се опълчи на непреклонен характер като Пеп Гуардиола и да заяви, че изпитва "силна негативна енергия" към каталунеца.
За човека Марио Манджукич обаче не знаем много, въпреки че прекара повече от десетилетие в топ първенствата на Европа. Той рядко дава интервюта и не обича да е под прожекторите.
Хърватският гигант обаче има доста любопитни истории и извън терена, които си заслужават да бъдат разказани.
Детството, войната и прякорът
Детството на Марио е класическо за хлапетата от бивша Югославия през 90-те: война, свистене на куршуми, експлозии на снаряди и страх. Както и останалите играчи от своето поколение, Манджукич вижда разпадането на Югославия. В онези години семейството му живее в град Славонски Брод, който е много близо до босненската граница. Войната избухва, а фамилията на Марио се оказва в епицентъра ѝ. Когато той е на пет, родителите му взимат решението да избягат в Германия. "Убиваха хора пред вратата ни. Нямаше как да останем в родината. Единствената ми грижа беше безопасността на семейството ми", разказва бащата на футболиста Мато.
В Германия им провървява и се установяват добре. Мато, който е също професионален футболист, преминава в скромния Дитцинген, а Марио започва да тренира в местната футболна школа. Идилията им обаче приключва през 1996-а, когато германските власти не подновяват разрешителното на семейството за пребиваване в страната и Манджукич и близките му са принудени да се завърнат в Хърватия.
На родна земя 10-годишният Марио избира футболен клуб Марсония, в който години по-късно прави и професионалния си дебют. До него обаче преминава през доста трудности.
Главната драма в ранния етап от кариерата му е борбата срещу стереотипите и недоверието.
Като дете Марио е нисък и слаб, но невероятно жилав и издръжлив.
"На 11 години пробяга 3350 метра за 12 минути. За тази възраст това е фантастичен резултат", спомня си треньорът му Дамир Рухек.
Обикновено го пускат като десен полузащитник, а понякога и като опорен халф. Преквалифицирането му в нападател става случайно. В мач между Марсония и Славония наставникът го пуска в предни позиции, когато тимът вече води с 3:0. Манджукич пропуска много положения, но късметът му се усмихва и успява да вкара едно, а след мача казва на Рухек: "Тренер, искам да играя по-често в атака, ако това е възможно. "
На младия играч все още му липсва достатъчно техника, но е много напорист и енергичен. Често печели фаулове и дузпи за отбора си. Търси ги.
През 2003 г. Манджукич е даден под наем на Железничар Славонски Брод от втора лига. И той веднага проявява характер в новата съблекалня: "Ще играя само в атака. Това е перфектната позиция за мен. Или изобщо няма да дойда на тренировка", казва на наставника на тима. Онемелият треньор приема условието. А шест месеца по-късно Марио се завръща в Марсония и оттогава играе само като нападател.
През 2005-а вече е Динамо Загреб, където царува легендарният специалист Мирослав Блажевич.
Началото на Манджукич в столицата обаче е трудно и минава време, преди да убеди треньора, че има нужните качества да играе за гранда. Блажевич е и човекът, който измисля прякора Джилкос (Djilkos) на Марио. Думата е унгарска и буквално значи "убиец". На хърватски обаче е доста обидна и се използва в смисъла на "самонадеян", "арогантен", "непретенциозен". В някои хърватски региони е равносилна на нашето презрително "селяк".
"Наричах го така на шега заради простия му начин на игра. Понякога ме побъркваше с постоянните си падания в търсене на фаулове и дузпи", обяснява Блажевич.
След като журналистите разбират за псевдонима Djilkos, започват да наричат футболиста постоянно така, което го вбесява.
"Моля ви да спрете да ми казвате така. Миро Блажевич ме нарече така веднъж и оттогава всички го повтарят, без дори да разбират какво означава тази дума. Имам си име и фамилия, моля, използвайте ги", казва нападателят в интервю за "Sportske novosti" през 2011-а.
Вслушват се.
Любимата му е от село и няма социални мрежи
Доста от приятелките и съпругите на хърватските суперзвезди разбиват стереотипите.
Милан Бадел се среща с възпитаничка на Загребската музикална академия. Вратарят Ловре Калинич се ожени за криминалистка. Съпругата на Иван Ракитич пък е бивша барманка.
Но Манджукич има най-загадъчната съпруга. Нейното име е Ивана Микулич и тук приключва почти цялата информация за нея. Хърватските журналисти обаче не се отказаха и през годините изровиха някои неща за Ивана.
Известно е, че тя има тежка съдба. Родена е в село Стриживойна, на около 200 километра от Загреб. Баща ѝ Желко умира през 2002 г., докато ремонтира генератор в топлоелектрическа централа в Косово. Майка ѝ пък е продавачка. Има и по-голяма сестра, която се омъжва в селото и остава в него. Ивана пък отива да учи в гимназия в близкия Славонски Брод, където се срещат с Марио. Няколко години по-късно те се преместват заедно в Загреб. Ивана започва да следва в университет, а Манджукич прави първите си стъпки в големия футбол. Оттогава са неразделни.
През 2015 г. "Sportske novosti" изпрати екип в Стриживойна, който да събере още информация за Ивана и семейството ѝ. "Съседите ни увериха, че Микулич са образцови. Ходят редовно на църква и не се различават от другите фамилии в селото. Определят Ивана и сестра ѝ като скромни и красиви момичета. Никой не е изненадан, че Ивана избягва пресата. Още като малка била стеснителна и страняла от хората", пишат в материала пратениците в Стриживойна.
За 10 години съвместен живот с Манджукич красавицата не е придобила навиците на типична футболна съпруга. Тя не ползва социални мрежи, а европейските медии често я бъркат със сестрата на футболиста, която също се казва Ивана.
Мрази публичността и купоните, обожава кучетата
Нападателят определено се влияе от половинката си и също не обича вниманието на пресата, въпреки че в Италия е трудно да се отървеш от досадните репортери. След едно рекламно събитие микрофоните и камерите се втурнаха след Манджукич, който бързо се изнасяше към колата си, а нападателят се ядоса и направи забележка на един от журналистите: "Пич, какво става? В колата ми ли ще се качиш?" След което отпраши към уединения си дом в покрайнините на Торино.
През цялата си кариера си избираше само такива жилища - извън градовете. Просто алкохолът и шумните партита не са за него. Достатъчно му е да се чуе по телефона с Лука Модрич, най-добрия му приятел още от Динамо, с когото да си разменят някоя и друга шега, за да се почувства разведрен.
"Личният ми живот би ви отегчил. Най-добре се чувствам, когато съм си у дома с кучето и жената - заяви Манджукич в една от редките си медийни изяви. - Едва ли има шанс да ме видите в града. Някои ще намерят живота ми за скучен, но на мен си ми харесва."
Друго типично за Марио е, че е луд по кучетата. Още като дете в Хърватия семейството му отглежда шест, а големият му любимец през последните години беше мопсът Лени. Ако разгледате Instagram-а му, ще се натъкнете на десетки фотографии на четириногия му приятел. И на нито една на Ивана...
Имената и на двамата обаче бяха изписани на футболните му обувки.
През 2019 г. италианските медии писаха, че Лени е починал от старост и действително скоро не са се появявали негови фотоси в социалните мрежи на бившия нападател.
Манджукич е обожаван в родния си град. По време на Мондиал 2018 купи бира на съгражданите си
Като много балкански футболисти, Марио никога няма да забрави откъде е тръгнал и винаги ще бъде благодарен на родния Славонски Брод и жителите му.
През 2017 г. горски пожари раздираха Хърватия, а футболистът не само привличаше допълнително внимание върху проблема чрез постове в Instagram, но и даде 20 хил. евро за закупуването на необходима техника и материали за противопожарните служби в Славонски Брод и Супетар (друг хърватски град). "Марио настояваше да остане анонимен, но ние искахме да му благодарим публично. Невероятно е да правиш такива неща. А той го направи с цялото си сърце", каза говорител на пожарникарите.
През 2018 г. Манджукич дари 5 хил. евро на "Ангелите на Чарли", организация, която помага на бездомните кучета в Славонски Брод. След това извади още 4 хил. за храна за животните и накрая още 3 хил. за ветеринарни услуги.
А по време на световното първенство в Русия взаимната любов между Манджукич и Славонски Брод разцъфна с пълна сила.
Жителите на града гледаха мачовете на националния отбор на голям екран (кметството го инсталира в градския парк). Преди мача Русия - Хърватия Марио поръча и плати бира за запалянковците, която беше раздавана по време на двубоя. Това му струваше около 3500 евро.
На терена Марио излезе с обувки с надпис Славонски Брод (Лени и Ивана трябваше да отстъпят място на родния му град), а след полуфинала обиколи "Лужники" с хърватския флаг с името на градчето край босненската граница.
Веднага след финала срещу Франция Марио не отиде на почивка на някое приказно местенце, а се прибра у дома. В негова чест кметството издигна сцена на площада, кръстен на хърватския поет Иван Мажуранич. Изсипаха се почти всички жители на населеното място, които скандираха името на футболиста и вееха знамена Hvala, Mario.
Нападателят трудно сдържаше емоциите си и заяви пред множеството: "Гордея се с вас. По време на турнира гледах видеоклипове, на които ликувате и празнувате победите ни. Това ме вдъхновяваше."
Тогава думата взе кметът и връчи на Марио удостоверението за почетен гражданин на Славонски Брод: "Днес приветстваме нашия Марио. Това е най-великият момент в историята на хърватския футбол. Марио е едва вторият хърватин, вкарал във финал на световното първенство. Но преди всичко той е човек, който не забравя града си. Това е единственият футболист, който носи на обувките си името на града, в който е роден. Когато след полуфинала го дадоха с хърватското знаме с надпис Славонски Брод, много от хората на площада се разплакаха."
Накрая на сцената се качи Мирослав Шкоро (популярен хърватски музикант и политик) и заедно с Манджукич разпяваха тълпата до тъмно. Празникът завърши с великолепна заря над река Сава.
Марио е привързан до болка към националния отбор
През септември 2018 г. Манджукич неочаквано прекрати кариерата си на международно ниво. Той игра под флага на Хърватия 11 години и стана вторият голмайстор в историята на представителния тим на "ватрените" след великия Давор Шукер.
Предпочете да се оттегли като герой, защото лесно сменяше клубовете си, но винаги казваше, че националният отбор на Хърватия е номер 1 в сърцето му. На раздяла той написа емоционално писмо, в което се обясни в любов на феновете, съотборниците си и родината.
"Скъпи фенове!
Винаги съм бил на терена, затова писането на тези думи ми е по-трудно, отколкото да направя спринт в 120-ата минута или да преодолея противник.
По-трудно е, защото знам колко радост ми донесоха лагерите, мачовете и победите.
По-трудно е, защото слушането на "Lijepa Naša domovino" (името на хърватския химн "Моя прекрасна родино") преди мача е най-голямото щастие за мен.
По-трудно е, защото знам каква чест е да носиш фланелката на Хърватия.
По-трудно е, защото след тези думи няма да има връщане назад. Но знам, че удари часът.
Сбогувам се с националния отбор на Хърватия. Среброто от световното ме изпълни с енергия, но и улесни това решение. Постигнахме исторически успех и почувствахме невероятната любов на феновете. Никога няма да забравя как ни посрещнаха в Загреб и Славонски Брод. Това са най-важните спомени в живота ми.
Преди 14 години играх за юношеския национален отбор и за първи път облякох свещената фланелка. Оттогава играх и работих рамо до рамо с велики играчи, треньори и служители.
И накрая - благодаря на феновете. Никой от нас не е перфектен. Губех топки и профуквах чисти положения. Но винаги се опитвах да давам всичко от себе си и да влагам сърцето си в играта. Благодаря ви, че ме разбирахте и ме подкрепяхте. Сега съм един от вас - най-верните хърватски фенове.
Обичам ви."
Има ли смисъл да продължаваме?
