18 юни 1939 г. стадион "Олимпийски" в Берлин. Пред 100 хиляди зрители Шалке 04 играе на финала на германския шампионат срещу виенския Адмира: 15 месеца преди Хитлер да превземе Австрия и всички местни клубове да се преместят в немското първенство.
По това време футболът разделя страната на 18 галиги (регионални първенства), победителите в които играят помежду си, за да определят шампиона. След груповата фаза се преминава към плейофи. На финала силите на двата отбора очевидно не са равни. В резултат на това тимът от Гелзенкирхен вкарва девет безответни гола на австрийците, а крилото Ернст Калвицки става автор на пет попадения.
До нахлуването в Полша и избухването на Втората световна война остават 74 дни.
***
В края на 30-те нацистката пропаганда в Германия и в окупираните територии е тотална. Футболът не е изключение и върху екипите на двама от играчите на Шалке по време на финалния мач има орел и свастика, символ и емблема на нацистката партия.
За предполагаемата връзка на клуба с фашисткия режим се говори и до днес. Факт е, че "кралскосините" печелят шест от седемте титли в лигата в периода между 1933 и 1945 г., а през 11-те сезона не губят нито един мач у дома в гаулига Вестфален и записват едва шест поражения при гостуванията си. Изглежда доста подозрително, нали? Но защо само двама футболисти на клуба носят орела и свастиката?
Шалке от началото на 30-те години на миналия век е известен в цялата страна благодарение на легендарната си игра с къси пасове, предшественик на испанското "тики-така". Този стил е наречен Schalker Kreisel и изглежда наистина революционен в консервативния германски футбол.
В книгата си "Гол!" Улрих Хесе пише, че вместо да изсипват топката към наказателното поле на съперника, тактика която повечето клубове считат за златен стандарт по онова време, играчите на Шалке играят с къси подавания, търсят свободно пространство и пресират опонентите си по цялото поле. В началото този подход, който впоследствие се превръща в "тотален футбол", изглежда като провал: мощните германски халфове и нападатели се справят с лекота с футболистите, които не притежават достатъчно скорост и техника при боравенето с топката. Но постепенно Шалке усъвършенства тактиката си и в продължение на десетилетие тимът е доминиращата сила в немския футбол.
Пионерите на Kreisel са Ханс и Фред Балман. Братята израстват в Англия, където родителите им бягат няколко години преди Първата световна война, но в началото на 20-те са депортирани обратно в Германия. Едва говорейки немски, те се заселват в Гелзенкирхен, в района на миньорската област Рур, където няколко ентусиасти основават Шалке през 1904 г. Клубът е кръстен на един от работническите квартали в града.
Фред Кюне, една от звездите на гелзенкирхенци, се среща с братята Балман във Великобритания, когато е пленен по време на войната. След като се завръщат в родината, Ханс и двамата Фред подновяват приятелството си, а Кюне кани братята, които в Англия играят на аматьорско ниво, да се присъединят към Шалке.
В онези години клубът далеч не мисли за големи трофеи и с трудност се изкачва във втората дивизия на регионалното първенство на Рур. Ханс и Фред Балман обаче бързо променят ситуацията.
Те учат отбора на шотландския стил на игра с много пасове и искат от футболистите да работят здраво за подобряване на физиката. Големият нападател на Шалке Ернст Куцора си спомня: "Показаха ни ножични удари - задни и странични. Никога преди не бяхме виждали нещо подобно."
В края на 20-те години Шалке се превръща в силен, сплотен отбор и придобива статут на футболно страшилище. Почти всички играчи са местни момчета миньори, които събират много публика - понякога повече от 40 хиляди души. През 1929 г. Шалке печели гаулигата Вестфален и стига до четвъртфиналите на германското първенство.
В онези години футболът в Германия е изключително любителски, така че чиновниците стриктно следят за размера на паричните плащания, които получават играчите. След успеха в регионалното първенство, ръководството на Шалке решава да възнагради 14 футболисти със значителни суми, за което клубът веднага е наказан, а състезателите са изхвърлени за година от футбола. Санкцията е много сурова, но асоциацията следва стриктно собствената си политика и налага най-строги наказания на онези, които се осмеляват "да нарушат идеалите на любителския футбол".
Когато прокудените играчи се завръщат на терена, 70 хиляди фенове ги приветстват на стадион "Глюкауф-Кампфбан".
Тимът печели с лекота срещу почти всички съперници и през 1934 г. се поздравява с първата си титла след 2:1 на финала срещу Нюрнберг. Головете са дело на атакуващия дует Ернст Куцора-Фриц Шепан, главните звезди на Шалке от онези години, които в допълнение към партньорството на терена са свързани и чрез семейна връзки: Шепан е съпруг на сестрата на Куцора. Нападателите вкарват за Шалке близо 500 гола и са рамо до рамо и в национален отбор. Шепан дори носи капитанската лента на Бундестима в 30 двубоя, а заедно с Куцора, подобно на милиони техни съграждани, са ревностни привърженици на новия политически режим, който току-що е установен в страната.
***
Най-успешната епоха в историята на Шалке са годините на насилие, тоталитаризъм и несправедливост, които обхващат Германия. Под предводителството на Шепан и Куцора "кралскосините" всяка година са на финал за Купата и печелят още пет шампионски титли. Едва през последните години на Втората световна война пълното превъзходство на гелзенкирхенци изчезва.
В края на ХХ век, 50 години след капитулацията на нацистка Германия, връзката на Шалке с фашисткия режим все още е една от най-неизследваните теми в историята на немския футбол. Самият клуб и феновете му бягат от темата, въпреки че често феновете на противниковите отбори пеят: "Шалке са фашисти".
През 2001 г. ръководството на клуба поиска от градската управа да преименува една от улицата до чисто новия "Арена Ауф Шалке" на името на легендарния нападател Фриц Шепан. Но благодарение на журналистическо разследване бяха публикувани документи, доказващи, че нападателят е бил член на Национал-социалистическата работническа партия) и активно е подкрепял Фюрера към арианизация (прехвърлянето на еврейски фирми на нееврейски собственици, обикновено на цени, далеч под пазарната стойност) на страната, не само с думи, но и с дела. Шепан купува на безценица еврейски магазин, като преди това предава собствениците му Сали Майер и Джули Лихтман на Гестапо. Впоследствие и двамата са изгонени от страната и са екзекутирани в Рига.
***
Трябва да се отбележи, че реакцията на клуба на тези неоспорими факти беше безупречна. От Шалке се отказаха да преименуват улицата и спонсорираха цялостно проучване на връзката между ръководството на клуба и нацисткия режим, ставайки първият немски отбор, предприел подобна стъпка. Един от изследователите е социологът Стефан Гох, който впоследствие публикува великолепната книга "Има сиво между синьото и бялото". Констатациите на автора са, че преди Хитлер да дойде на власт, Шалке е аполитичен клуб, в който всеки има право на собствено мнение и може да бъде лоялен към всяка партия. Това обаче се променя тотално след установяването на нацисткия режим. Няколко членове на ръководството се присъединяват към Национал-социалистическата партия, но от играчите са само трима - централният защитник Ханс Борнеман плюс Куцора и Шепан, които вече споменахме.
Най-пламенният привърженик на нацистите е именно последният. Освен че се сдобива с еврейския магазин, той използва славата си, за да изразява публично своята подкрепа за режима и неговия лидер.
"Трябва да сме верни на нашия фюрер, защото той се бори за нас. Сега е наш ред. Германските футболисти се сплотиха, водени от фюрера. Германия ще живее, а ние ще продължим да се борим за това!", са думи на звездата на Шалке.
По време на денацификацията след войната, въпреки очевидната несправедливост в историята с магазина, Шепан е оправдан и доживява до 67 години, ставайки световен шампион като помощник-треньор на германския национален отбор, воден от Сеп Хербергер, и шампион на страната начело на Рот-Вайс Есен.
Според слуховете Ернст Куцора поставя своя подпис върху прокламация, призоваваща за гласуване за НСДАП (национал-социалистите). Според проучването нападателят, подобно на Шепан, често произнася речи в подкрепа на режима. Въпреки това Стефан Гох, след разговор със съвременниците на Куцора, отрича това. Даже твърди, че нападателят е изключен от германския национален отбор след конфликта с главния треньор Ото Нерц, привърженик на режима. Искат от Ернст да подкрепи нацистите, но той отказва и след войната е оправдан.
От Шалке с удоволствие разпространиха материалите от журналистическото разследване, а офисът на клуба все още се намира на адрес "Ернст Куцора" №1.
Самият нападател казва: "Просто искахме да играем футбол. Политиката и религията не означаваха нищо за нас."
Това изказване обаче изглежда доста противоречиво, тъй като никой не заставя Куцора и неговите другари да се присъединят към националистите, но те го правят.
***
Когато Хитлер идва на власт, клубът веднага гони всички евреи. Шалке с готовност изпълнява всички заповеди на новите ръководители на Германия и подчертава своята лоялност към Третия райх. Един от най-известните случаи, свързани с последното, е от 1934-та, когато клубът става шампион на страната. Полските медии радостно отбелязват, че повечето играчи на гелзенкирхенци са от полски произход. В страната излизат заглавия, като "Германски трофей в полски ръце", които вбесяват нацистките власти. В резултат клубът разпространява отворено писмо, подписано от 13 играчи, включително Шепан и Куцора. Писмото гласи: "Родителите ни са родени в Германия. Ние не сме полски емигранти, а германци и се гордеем с това."
Някои играчи на Шалке стават опортюнисти и се възползват от всички привилегии, като освобождаване от военна служба и увеличение на отпуската. Според историческите извори само един играч на "кралскосините", Ото Тибулски, веднъж отказал да поздрави Хитлер, но това не се случва на стадиона преди голям мач и остава незабелязано. Гох подчертава, че в Шалке от онези години "няма нито истински престъпници, нито истински герои". Преценката му е, че играчите на гелзенкирхенци не са по-добри или по-лоши от по-голямата част от населението на Германия и футболистите на другите клубове.
Историкът Нилс Хавеман провежда подробно проучване на немския футбол по време на нацистите и издава книгата "Футбол под свастиката". Той твърди, че по онова време четири клуба могат да се считат за флагмани на нацизма. Най-очевидните примери са Вердер, Щутгарт и Мюнхен 1860, които от самото начало обявяват пълна подкрепа за Хитлер и получават значителни финансови инжекции за това. Четвъртият клуб е Шалке, въпреки че в неговия случай не всичко е толкова еднозначно.
Малцина могат да поставят под съмнение успеха на "кралскосините" в годините от 1934 до 1942-ра. Наистина става въпрос за много силен и талантлив отбор, който десетилетие побеждава с лекота всеки съперник. В светлината на невероятния му успех Шалке е приет от нацистите като мощен инструмент за пропаганда. Любим клуб на работническата класа с футболисти миньори, който чупи рекорд след рекорд. Как да не направи впечатления на Хитлер и хората му и как да не се възползват от него? Начинът, по който Шалке гази на терена и често унижава по-слабите съперници, се използва като метафора за любимата на нацистите дарвинистка идеология: силните винаги поглъщат по-слабите. Клубът служи като живо потвърждение на тези лозунги, които не иска да превърне в свой девиз (въпреки че властите многократно искат това), но и не протестира, когато името му се използва за пропагандни цели.
Дълго време се върти слухът, че Адолф Хитлер лично подкрепя Шалке. През 2008 г. "Times" се върна към този мит, без да предостява доказателства и охотно включи Хитлер в класацията си "50-те най-лоши футболни фенове за всички времена". Герд Вос, ръководител на пресслужбата на Шалке, изпрати остроумен отговор на редактора на вестника: "Проверихме и препроверихме дали е измало запазен стол за Фюрера в офиса на съвета на директорите от 1933 до 1945 г. и прегледахме всички епизоди на "Ало, ало!" в търсене на доказателства. Но няма нищо. За да завършим тази дискусия, струва си да добавим, че Хитлер е бил на Шалке, защото клубът спечели най-много трофеи по време на управлението му. Точно както Маргарет Тачър е трябвало да бъде фенка на Ливърпул. Странно е, че тя не е в списъка ви."
В интерес на истината Адолф Хитлер, за разлика от Мусолини, никога не е харесвал футбола. Единственият мач, който диккаторът посещава на живо, е Германия - Норвегия на Олимпиадата през 1936 г. (германците губят с 0:2). Въпреки хладното отношение на Хитлер, футболът остава най-популярният спорт в страната, затова нацисткият режим се опитва да го използва в своята пропаганда, като нарича футболистите "арийски модели за подражание, които се борят за родината си".
***
Връщаме се отново на стадион "Олимпийски" в Берлин, където Шалке печели историческата си победа над Адмира. Двама играчи на тима, Ото Швайсбург и Валтер Берг, вече служат във Вермахта и са задължени да носят орела и свастиката. Три години по-късно, отново на финал, осмина от гелзенкирхенци са с отличителните символи на режима. Това е прекрасна илюстрация как войната поглъща всички слоеве на немското общество, не оставяйки възможност за избор дори на футболните звезди.
В онези години австрийският отбор, наследник на известния с прякора Вундертим, се смята за един от най-силните в Европа. През 1941 г. Рапид Виена става единственият клуб в историята, спечелил германското първенство. Виенчани губят с 0:3, но вкарват четири и достигат до впечатляващ обрат. Но година по-късно Шалке отново става шампион, което е последният "син" трофей за следващите 16 години.
Остава да се отговори на основния въпрос: дали нацистката върхушка на Германия е помагала на клуба, който така умело използва за пропаганда и насърчаване на режима?
Някои историци смятат, че нищо подобно не се е случило през онези години, поне във футбола на най-високо ниво. Но слухове за няколко договорни мачове са оцелели и до днес, въпреки че доказателства "черно на бяло" за това не са запазени. Единственото сигурно е, че Шалке е най-добрият немски отбор по онова време.
Но има един доказан случай на неподчинение към властите - капитанът на отбора и член на нацистката партия Ернст Куцора отказва да приеме почетния знак на нацистите след загубата на Шалке от Рапид. По-късно той казва, че за пропагандни цели фашистите са искали австрийският отбор да спечели шампионата и затова им помагат да стигнат до финала.
***
В крайна сметка остава да признаем, че връзката на Шалке с нацисткия режим е имало, но не и чака такава, каквато се опитват да изкарат феновете на враговете на гелзенкирхенци. Да, "кралскосините" са верни на Хитлер и са инструмент за пропаганда. Но от друга страна Шалке не се различава толкова много от останалите футболни клубове на нацистка Германия, освен по това, че е най-силният тим в страната.
Историята на клуба можеше да е романтична приказка за няколко млади футболисти, които измислиха тактиката с късите подавания, завладяла цяла Германия за десетилетие. Това можеше и да е историята на един брилянтен отбор - сред най-добрите в Европа и света. Но политиката често унищожава всичко красиво, което може да даде на хората футболът.
И така наследството на великолепния Schalker Kreisel завинаги ще бъде засенчено от най-мрачния период в световната история.
