Всяка година средно около 30 хиляди българи се изселват от град в село. През някои години - последно през 2005 и 2007 г. - изселниците от града към селото са дори повече на брой, отколкото от селото към града. Двойно повече, над 60 хиляди души, ежегодно се изселват от град в град.
Макар че селската идилия превъзнасят само хората, които не са живели на село, в интерес на истината днес българското село може да предложи много неща, отказвани на гражданина, включително приемливи доходи и пълноценна храна.
Но днес искам да говоря за друго - за кризата на малкия град. Българското село действително е забравено от властта, потънало в пиянство и разкъсвано от кражби, но там за работливите все има хляб и сирене. Истинската мизерия в България не се крие в селата, тя е в малките градове.
Всеки четвърти е без работа
Големият бич на малкия град е безработицата, на места доближаваща 30%. В град Айтос например по данни от преброяването през 2011 г. 26% от икономически активното население стои без работа. В Белоградчик и Берковица процентът е 25%, в Котел 31%. Така е от десетилетия.
Дори когато има работа, малкият гражданин едва свързва двата края: заплатите са нищожни и категорично не достигат в критични моменти, например когато децата се изпращат да учат или член от домакинството се разболее и са нужни лекарства.
В много домакинства единственият паричен източник на няколко живеещи заедно поколения са пенсиите на старите хора - правени са изследвания, които потвърждават това. Други семейства отчаяно разчитат на социалното подпомагане, включително на помощите, които се изплащат при раждане на деца.
В малкия град изобщо не е задължително да си „циганин", за да си принуден да оцеляваш така. Най-ужасното е, че тези хора са вече обезверени, те са загубили надеждите си и не виждат перспектива. Както се пее в песента, просто няма какво да се случи в техния малък град.
Българинът е корав и носи на мизерия. По-страшна от липсата на пари в малкия град е липсата на хора. Всички дейни и амбициозни младежи вече са се изнесли; не се раждат деца. Институциите, изграждащи града - училища, читалище, клубове по интереси - западат. Телевизия изсмуква умовете на хората. Градът се превръща в призрак.
Новото Средновековие
Зависимостта на хората в малкия град от държавни помощи е наистина драстична, тя придобива нездрави измерения. Но вместо с организация да помогне на тези измъчени и объркани хора да си стъпят на краката и да намерят поминък, държавната власт реагира на кризата им, като усилва своя собствен административен капацитет.
Тук проект, там програма - „усвояват" се милиони в общини, където една трета от здравите хора стоят празни. И се отчитат успехи! Парите, които се изсипват в градинки и улични настилки не променят много неща, те създават само временна и непълноценна заетост. Държавата обаче строго следи да не прави нищо повече, за да не пречи на силите на пазарния капитализъм. Зависимостта на гласоподавателите явно й е ценна.
Малкият град е плодородна почва за развитие и на други, феодални зависимости. Всеки град си има неколцина големци, които с оръжията на страха и на дълга държат в подчинение съгражданите си. Администрацията също внимава да не накърни техните интереси - както добре видяхме от сагата на барона Кирил Рашков. Но той е само един случай, и то далеч не най-представителният.
Точно както едно време: ловът и въобще гората днес са оставени за феодала. Полицията и хората в кметството, да си го кажем, също са негови. Но докато в миналото поне ханът и гостилницата са били запазен дял за предприемчивото съсловие, днес хотелът и ресторантът на градчето работят за местния владетел. Който понякога е и кмет.
Анализ и финансиране
Можем да сме сигурни, че постепенно би могъл да се намери изход от безработицата и безпътицата, за всеки конкретен случай. България в края на XVIII век се възроди именно от тези градове, които сега тънат в отчаяние. Днешната бедност е следствие от лоша организация и деформирано държавно управление. Нещата могат да се променят.
На някои места туризмът има потенциал да обогати местната общност (градинките все пак не са съвсем безполезни). Тук пречките са главно три: продължава да липсва качествена национална туристическа реклама; развиват се големи туристически проекти, които не дават поминък, а заробват местното население; местните феодали са противници на отварянето на малкия град.
Други ще трябва да прегърнат земеделието и храните. Организационната подкрепа в случая отново е задължителна. Безумно е „модерните" хора в София да се оплакват, че не знаят какво ядат, докато в „провинцията" дребните производители да не могат да намерят на кого да пласират стоката си. Защо у нас няма един европейски проект за виртуална или реална хранителна борса?
На трети градчета спасението е горското стопанство; за други шансът остава в добрия транспорт и работата в големия град. В по-добрия случай работната ръка може да се оползотвори с изнасяне на трудоемки производства от центъра към периферията -винаги има варианти. Та нали Румъния наскоро намери нов инвеститор за базата край Клуж след оттеглянето на финландците?
Само че за всеки отделен случай е нужна специфична подкрепа и начален тласък. Това означава анализ и финансиране. Няма защо да се боим, че захващайки се със задачата да възроди малкия град, държавата ще забременее от комунизъм. Напротив, това е правилният бизнес отговор за крещящите ни демографски и социални проблеми. Отговор, неприятен за жълтите павета, тъй като отваря много работа.
