На 13 януари Националният статистически институт публикува данните за инфлацията в България през декември и с това даде цял арсенал на критиците на правителството на Борисов. Действително обедняваме, откъдето и да го погледнем - но нека сега се опитаме да не изпадаме в самосъжаление и разгледаме по-задълбочено този въпрос.
Ако бъдем точни, редица анализатори и банки очакваха инфлацията да приеме по-високи стойности - над 5%. Поскъпването на горивата и храните на световните пазари, както и наченките на икономическо оживление у нас дават достатъчно гориво за покачване на цените. На практика поскъпването се ограничи до 4.4%. Проблемите ни се крият другаде.
Пак с пипер да поръся филия
За няколко милиона българи впрочем 4.4% е много чувствително поскъпване. За да не бъда голословен, по данни на НСИ българинът за изминалата година е увеличил консумацията на хляб с 3% (до 26.9 килограма през трето тримесечие на 2010 г.). Любознателните студенти по икономика бързо научават, че хлябът влиза в категорията на малоценните стоки: когато всичко поскъпва, купува се повече от най-евтиното.
Нещо повече, разходите за храна в домакинските бюджети са се увеличили от 36.2% през третото тримесечие на 2009 г. до 37.6% през третото тримесечие на 2010 г. - или с 3.86%. От друга страна, общият разход на домакинствата е спаднал с 111 лева за разглежданото тримесечие, докато общият доход е намалял с 45 лева.
Тоест, българите сме започнали да харчим по-малко. Даваме по-голяма част от намалелите си доходи за поскъпналата храна; има основания да се твърди, че по-бедната част от населението е започнала да се храни по-непълноценно. Същевременно спадът в доходите на българите - тема, която незнайно защо отсъства от телевизионните изяви на управляващите политици, не съответства на спада в консумацията. Българинът го е страх.
Ето и още една "статистика за ценители". Компенсациите на наетите лица (тайната дума за платени работни заплати и социални осигуровки) през третото тримесечие на 2010 г. е с 165 млн. лева по-малко по сравнение с второто тримесечие и с 120 млн. лева, или 1.9% по-малко по сравнение с третото тримесечие на 2009 г.
Магистрали вместо салам
По саможертвата се познава величието на една нация. Това не е само военен лозунг, в тези думи има много истина. Понякога - и толкова често - саможертва се иска от народа за изпълнение на долните унищожителни цели на фюрерите. По всичко личи обаче, че в момента в България целите са позитивни. Строим инфраструктура.
Без да ни казват, но и без да е особено трудно да се досетим, сега основните ресурси в държавата отиват в строителството на магистрали. Консолидираната фискална програма за 2011 г. предвиди 2 млрд. лева разходи за транспорт и съобщения, което се равнява на 2.6% от очаквания БВП.
Разбира се, не всичко от тези пари ще отиде в магистралите, но вероятно поне 1.2 млрд. лева, в това число 540 млн. лева европейско финансиране, ще бъдат вложени точно там.
Разходите за текущ ремонт на пътищата през тази година са свити четирикратно до само 110 млн. лева. Така че втората жертва в името на магистралите след празния хладилник ще е продължаващото люшкане по надупчените пътища. Още няколко години, докато Ги построят.
Но жертвите си заслужават - България действително има нужда от подобряване на пътната инфраструктура. Преди време, на почивка в Гърция, се запознах със семейство холандци - любители на Балканите. Те проявиха голям интерес към историята и природата на нашата страна, която отдавна искаха да посетят. Пътуваха с каравана и ме попитаха с надежда: нали пътищата ви са хубави? Че гръцките нещо не стават ...
Докато нямаме нормална транспортна и складова инфраструктура, губим приходи не само от туризъм и логистика - ние изобщо не можем да се възползваме от стратегическата географска позиция на България. Многозначителен е фактът, че един от малкото периоди на продължителен просперитет из нашите земи е бил по времето на Римския мир през II и III век от Новата ера. Тогава "нашият" участък от Дунав е бил пресечен от 8 (осем) моста.
Незнайко в Слънчевия град
Проблемът на това правителство е не толкова генералната цел, колкото комуникацията й към обществото. Оказва се, че стратегията за връзки с обществеността на Борисов е доста повърхностна. Вместо прямо да поиска от българите саможертва, правителството работи по схемата "много сме добре", което действа силно изнервящо на изтрезняващия от изборното омайване народ.
Вместо на разбираем език премиерът да обясни икономическата логика от строежа на инфраструктура и да очертае слънчевото бъдеще след примерно три години, Борисов в непълноценен стил продължава да говори как другите му пречат, а той е велик.
Не се съмнявам, че българската политика е мръсно и неприветливо място, но дали Борисов е различен? След серията подслушвания и безсмислени арести, публиката започна да се обърква кой е добрият, кой лошият.
Напрежението е разбираемо. След провала на първата Цел номер едно, ускорено приемане в еврозоната, правителството не може да си позволи втора издънка със следващата Цел. Това обяснява защо правителствените усилия и разходи сега са толкова концентрирани в магистралите.
Но не само с магистрали ще живее човек. Така наречената инфраструктура бива не само пътна, а например и научна. Докато строим пътища е редно да не забравяме другите задачи, които при това са почти безплатни, стига да се осъзнае важността им.
Такива задачи, които не могат да чакат завършването на магистралите, но днес безразсъдно се пренебрегват или затлачват, оставени в ръцете на неподходящи и противоречиви хора, са:
Цялостна образователна реформа в средното училище на България и организация на предучилищното възпитание; програма за демографско развитие и етническо включване; работеща стратегия за насърчаване на малкия и среден бизнес; политика по повишаване културата на нацията; стратегия за проучване и опазване на българските традиции, език и история; стратегия за опазване и възстановяване на биоразнообразието.
С две думи - на правителството му липсва стратегия за България. За здравеопазването и пенсионната система даже не говорим.
Политиката на България специално в областта на науката и образованието, или по-скоро липсата на такава политика, днес говори много лошо за нас и за управляващите ни. Вярно е, че някои структури на БАН са комунистически бастиони. Но не може да не прави впечатление как разходите за наука, висше образование и театър бяха срязани с особено старание в Бойковата програма за икономии, както миналата седмица отбеляза и списание Nature.
Дали само 5 млрд. евро е цената на магистралната мрежа в България?
И тъй като говорим за цени и обедняване, ще споделя една моя мисъл: разделението между бедни и богати в България отдавна е по-малко значим социален разлом от разделението между образовани хора с критично мислене и стадо. Независимо дали са по-състоятелни или трудно връзват двата края, образованите българи говорят на един език.
С политиката и на това правителство образованието се дискредитира. Забогатяване засега не се предлага. Бедни и прости - това ли е рецептата за масово щастие на Борисов?
Искрено за цените: ниски са
Осъществяването на инфраструктурни проекти традиционно се приема като стимул за икономиката в етап на рецесия или стагнация. Идеята да се излиза от кризи с помощта на инвестиции в инфраструктура обикновено се приписва на британския икономист Джон Кейнс.
Да кажем, че това е така. Тогава нашето правителство може да се определи само като последовател на кейнсианската икономическа школа. (Нищо, че Уикипедия твърди, че финансовият ни министър е почитател на трудовете на австриеца Фридрих Хайек, най-големият опонент на Кейнс).
Какво обаче става, когато в икономиката се изсипят големи "инфраструктурни" пари? Цените уверено тръгват нагоре. Настоящият темп на инфлация от 4.4% на практика все още не включва реакцията на пазара към харченето на милиард и повече лева годишно за пътища в продължение на следващите десет години. Тепърва ще видим какво е инфлация.
На известно смекчаване можем да се надяваме по линия на свободния капацитет в промишлеността. С други думи, все още остават производствени площадки и подготвени кадри, които не се използват пълноценно и са подценени. Навлизането на парите винаги кара цените да скачат от удоволствие, но когато известна част от паричните потоци се абсорбира от чакащи проекти, инфлацията е по-скромна.
Този процес, открит от Кейнс, има своята граница. Свободният производствен капацитет се амортизира, кадрите стават все по-оскъдни. В скоро време наследството на България от тоталитарния период ще бъде окончателно профукано. И тогава ще се лишим от един буфер, който в момента помага за задържането на равнището на цените у нас на половината от европейските нива.
Само равнището на цените днес позволява запазването на социалния мир в България. Взимаме смешно малки заплати и пенсии, но и редица цени - като билетите в БДЖ и градския транспорт, електричеството и някои сезонни зеленчуци - също са ниски.
Неслучайно брутният вътрешен продукт в номинално изражение през 2010 г. е 6722 долара, а според покупателната способност 12 067 долара на човек годишно. Само ниските цени ни позволяват горе - долу да се чувстваме като европейци (докато не излезем в чужбина).
Но така се стичат нещата, че България е обречена да загуби предимството на ниските вътрешни цени. От една страна поради структурни фактори - конвергенцията на нашата икономика към Европейския съюз. От втора страна, суровинният недостиг в този ограничен свят ни налага да внасяме инфлация.
Например, внесли сме горива и масла на стойност 6.38 млрд. лева за периода януари - ноември 2011 г., с 24% повече, отколкото през 2009 г. - като за същия период цената на петрола на световните пазари се повиши с близо 15%.
Може пък поскъпването да е и за наше добро - поддържането на изкуствено ниски цени изкривява пазара и е предпоставка за корупция, лобизъм и загуба на конкурентоспособност.
За човека е без значение дали има 1 лев и с него си купува 2 ябълки по 50 стотинки, или има два лева за две ябълки по левче. Въпросът е във втория случай действително да имаме 2 лева. В този момент е изключително наложително да обмислим как можем да повишим доходите си в дългосрочен период.
Рецептата "ускорен износ" не е приложима, защото две трети от износа на България е в ръцете на чуждестранни инвеститори, като в България остават само заплатите на наетите работници, пропорционално по-малко на брой от създавания продукт (15% от работната сила).
Можем да приемем, че замразяването на доходите на българите в този исторически момент е за наше бъдещо добро. Но в момент, в който домакинствата посягат на спестяванията си, за да успеят да поддържат свитото си потребление, какво освен възмущение предизвиква лобисткият реверанс на управляващите към банките, 82% от които в чуждестранни ръце: да се забрани на населението и фирмите плащането на по-големи суми в кеш.
Това ще даде на банките един милиард лева, изчисли дясната опозиция на Борисов. Познайте откъде ще се вземе този милиард. Определено не от парите, заделени за магистрали.
Строителството на магистрали действително е добро решение - както като моментен стимул, така и като проект за дългосрочно забогатяване. Обаче когато през 1929 г. Кейнс говори за инвестиции в инфраструктура (във Великобритания), той далеч не разглежда само пътищата: жилищното строителство, комуналното подобрение, железниците, телефонизацията - всичко това е инфраструктура, важна за бъдещето и помагаща да се пребори безработицата сега.
При това правителството може не само да дава пари, но и да обмисли интелигентни стимули, така че да привлече повече частен капитал в нужните области.
Борисов, четете книги!
А 80 години по-късно, вече научната инфраструктура доминира като цел. В дългосрочен план само усилията и инвестициите за по-високо образование на нацията и конкурентен научен и иновационен продукт могат да ни гарантират нужното богатство.
Имаме шанс за получаване на повече пари и от нашата разкошна природа с екотуризъм и биологично селско стопанство - но това изисква проява на огромна интелигентност: сега, когато все още у нас властват ниските цени, в собствената си ценностна система да поставим висока цена на природата. Чак след това чужденците ще започнат да пристигат и да купуват наши вина и храни.
Многото магистрали, колкото и да са добри в икономически план, в редица отношения са неблагоприятен екологичен фактор. Не ме ругайте - преди мен го е казал и Кейнс. Когато се влагат усилия в тежка инфраструктура, нужни са и насрещни проекти, запазващи отвореното пространство, природата и селския бит. Трябва да се лишим от някои неща в тежката инфраструктура (Големият енергиен шлем, минната експанзия, новите супер ски курорти и т.н.), за да намерим печелившия баланс.
Тук проличава колко важно е правителството да работи съобразно система от ясни цели, а не кампанийно и хаотично. Правителството може и трябва да ни управлява научно.Изкушавам се да кажа - ето затова Бойко Борисов, строителят на магистрали, няма да се доближи до пиедестала на величието на Франклин Рузвелт.
После се замислям и скърцайки със зъби се поправям: ето защо днес българите като нация са лишени от величие.
