"... Пенчо бре, чети!
Пенчо не чете..."
И все се тюхкаме, че децата май-май са точно като Пенчо и не искат да четат.
А как да искат? В Деня на детската книга - 2 април - се замислих как внушаваме любов към четенето на най-малките. Да, повечето родители четат приказки и гатанки, а книжарниците преливат от красиви детски книжки, които приканват малчуганите да посегнат към тях.
И всичко е прекрасно, докато децата не се сблъскат с чудото, наречено "Списък с книги за лятото".
То, чудото, уж носи пожелателен характер.
Обикновено обаче родителите го приемат изключително сериозно и вследствие лятото се прекарва в купуване на книги, които не са налични в домашната библиотека, и гоненици из къщи, изпитване колко страници са прочетени и попълване на друга ужасия - "Читателски дневник".
Кой би заобичал четенето при това положение?!
Да се усамотиш с книга, била тя и детска книжка, да потънеш в нея, да се оставиш буквите да те погълнат - това е интимен и, по-важното, напълно доброволен акт.
Жестока заблуда е, че ако детето не бива принуждавано да чете, то няма да разгърне и страница.
Напротив, именно принудата отблъсква от четенето и това се доказва непрекъснато на практика. Все повече от децата не искат да четат, не защото изконно не им се чете, а защото остават с усещането, че това е някаква задължителна досада, която трябва да си причинят.
Та нима списъците за лятото не са пълни с чудесни автори, които най-малките трябва да познават?
Пълни са, разбира се!
В тях са Асен Разцветников, Ран Босилек, Елин Пелин, Астрид Линдгрен, Джани Родари... и още, и още. Само че прекрасните автори трудно могат да бъдат оценени, ако се гледат през черния филтър на принудата да бъдат прочетени, запомнени, че даже понякога и наизустени.
И обратното, ако детето е било деликатно подтикнато да види за какво става въпрос между кориците, със сигурност ще погледне с други очи.
Неслучайно аз и много от връстниците ми започнахме да четем активно като тийнейджъри, чак когато в ръцете ни попаднаха "Хари Потър", "Властелинът на пръстените" или пък Тери Пратчет. Книгите им ни се струваха по-интересни и апетитни не само заради написаното вътре и новите светове в тях.
Бяха и непознати и, нека си го кажем, никой не ни ги даваше насила и така ни привлякоха като магнити. После четенето дойде от само себе си.
Затова може би е време ако не да изоставим напълно ужасът, наречен "Списък с книги за лятото", то поне да го видоизменим.
За да чете повече Пенчо, а и не само той.
