Когато реших да напиша текст по повод Деня на славянската писменост и култура, се чудех откъде да започна.
Говореше ми се за всички онези наши спорове за езикова грамотност в интернет, които понякога превръщат собствените ни патриотични тези в карикатура, или пък изместват фокуса от съдържанието на казаното за сметка на формата му. За всички онези "тук се пише пълен член, госпожа" и "айде па ти за една запетайка, много ли си учен".
Обаче не можех да намеря отправна точка.
И така до вчера. Разглеждах една от малкото ми любими групи във Facebook, насочена към професионална и полупрофесионална фотография на птици. Попаднах на красива снимка на птиче с окраска, подобна на дървесната. Щях да го разпозная и без заглавието над снимката - козодой.
Това, което ме впечатли обаче, в случая не беше птицата, а коментарът с най-много реакции под изображението. "Не е козодой, а е Козлодуй, учете го тоя български!!!"
Шега, помислих си веднага. Само че сгреших. От спора под коментара личеше, че авторът му дълбоко и асертивно вярва в твърдението си. Очевидно не любовта към птиците и фотографията го беше довела под публикацията, а непродуктивното желание да се изтъкне на гърба на непознати хора в интернет.
Бих приела видяното просто като виц, който да разказвам на приятели, ако не забелязвах същата тенденция твърде често. Когато става дума за политика. Когато става дума за родолюбие. Когато не става дума за нищо конкретно.
Всъщност в споровете за правопис и граматика в социалните мрежи могат да се отличат две отделни тенденции.
Едната - да обясняваш как даваш сърце и душа за отечеството, но това да не те спира да напишеш "оте4ество" с четворка.
И да обясниш на всеослушание как не тъпите досадни езикови правила са най-важното и няма да ти обясняват някакви хора на тебе как да пишеш, като че ли точно правописът, пунктуацията и граматиката са съществено значение. Нищо че сам живееш в своите собствени Facebook микро революции по повод (най-често фалшиви) новини от порядъка на "махат ни "Език свещен на моите деди" от читанките...". Обилно поръсени с призиви в духа на "събудете се, българи!".
От уважение към езика не запазвам обичайния им оригинален правопис.
Другата - да се включиш с назидателна реторика на тема къде опонентът ти е сложил късо вместо дълго тире, което според теб обезсмисля целия му аргумент.
Особено ако, не дай си боже, е сложил и интервал преди, а не след запетаята. Да гарнираш лекцията си с умишлено сложни думи, за да демонстрираш своето лексическо богатство, и да разясниш тяхната етимология. Като в процеса няколко пъти кажеш "етимология", защото ти се струва интелектуално извисяващо.
И с това, разбира се, да вярваш, че си приключил (най-често непродуктивния) спор, без да си казал нищо по същество. Или накратко казано, както един мой учител по немски някога се бе изразил за съчинението на момче от класа: "В твоето есе ти не си казал абсолютно нищо, но пък си казал това свое нищо по наистина забележителен начин".
Всъщност цялото естество на този вечен спор, който наблюдаваме от години, се върти около опозицията "отворко, ти ли па се имаш за по-умен от мене, я се виж, какво като имаш някакви там дипломи и квалификации" срещу "очевидно е, господине, моето интелектуално превъзходство над Вас, а сега Ви пожелавам лека вечер, като подтекстът ми е, че ако не бях така добре възпитан, бих Ви напсувал от сърце".
Разбирам и двете страни в тази празна реторика, по-конкретно откъде идва агресията в стила им на общуване.
Мисля, че тя се базира на серия от регулярни разочарования. Мога да си представя какво е да се чувстваш перманентно потиснат от факта, че хора с по-добри житейски шансове от твоите цял живот ще те водят с две дипломи и две обиколки, а ти няма да се усещаш в свои води в снизходителния им към личността ти микро свят.
Разбирам и другото: да бъдеш константно омаловажаван, иронизиран и поучаван от хора, които знаят по-малко от теб и опитват всячески да те унизят, най-вече с тезата, че ти си разглезен позьор, а те са по-истински от теб - по-истински хора, по-истински българи...
Само че общност не се изгражда така. Нито общуване. Нито отечество.
А този език, който понякога извращаваме, а друг път браним до степен на извращение, уж съществува именно с цел да ни помага да създаваме връзки и пътища едни към други, а не да ги рушим. Нито да слагаме помежду си комуникационни стени.
Спорът на двата лагера в правописа онлайн не е нищо повече от спор на тема "аз по-важен ли съм от тебе". Този въпрос няма отговор. Независимо дали това ни харесва. Живеем с хората около нас. Каквито и да са те.
Езикът, независимо дали го приемаме като свещен и дали се прекланяме пред своите деди, е средство да направим този живот по-лесен едни за други. И може да го постигне само в целостта си. Да, имаме бонус точки, ако го правим изпипано и красиво. Но не сме по-малко хора, ако не го. Въпрос на култура в отношенията е.
Ако писмеността е формата, то културата е съдържанието. А днес все пак (и неслучайно!) е ден и на двете.
