Разочарование, Болка, Гняв, Протест, БСП, ДПС, ГЕРБ, "Атака", Пеевски, ОЛИГАРСКИ, В(Б)олен. Това е #ДАНСwithme, това е България днес. Всъщност, такъв е животът в страната ни през последните 23 години - история за едно разочаровано българско поколение.
Но този текст няма за цел да ни напомня абсурда на последните 2 десетилетия - той така или иначе ни залива безспирно и ден след ден продължава да дразни сетивата ни, така както го правеше прокарването на нокти по черната дъска в класната стая.
Остава въпросът какво означава процесът на започналите преди повече от 20 дни протести, разпалени (но не зародени) с назначаването на Пеевски за шеф на ДАНС. Какво е по-различното този път?
Дали наистина депутатите в 42-ото НС са толкова по-безцеремонни в безобразията си (а те, за кратко време, станаха прекалено много и пределно нагли) от своите предшественици, че всяка нова глупост предизвиква широко обществено недоволство? По-умело ли се прикриваше Борисов? А Царя и тройната коалиция?
Поради всеизвестния факт, че българинът обича да търси дълбока конспирация навсякъде (което, разбира се, намира своето логично обяснение в неспиращите задкулисни извращения през годините, не само в политиката, а в социалната среда, като цяло), не мога да се отърся от неприятното усещане, че много хора прекалено надценяват родния политически "елит".
Много мои приятели са убедени, че случващото се през последните месеци е част от сложен, зъл и пъклен задкулисен политически сценарий, умело начертан от "гениите" на прехода и хората, стоящи зад (пред, до, над, под) тях. Същевременно, "сценарий за какво?" е въпрос, оставащ без отговор, просто защото планът явно е прекалено сложен, а неговите архитекти - Доган, Станишев, Борисов, Местан, техните приближени, олигарси, мутри, ПР-и т.н. и т.н. - са най-далновидните държавници, на които светът е ставал свидетел.
Може би случващото се през последните няколко седмици има за цел, вътрешнопартийно, да разцепи БСП или новата троица (БСП-ДПС-Атака) набързо прегоря в желанието за реваншизъм, трупано в последните години, или пък, може би, обезумяването на Сидеров и наглостта на кабинета са в контекста на премерен план за делегитимиране на протестите, а не просто актове на безизходица.
Известен факт е, че често публичният сектор и политическите системи се оказват прекалено тромави, за да реагират на случващото се около тях, както в икономически (откъдето, до голяма степен, произлиза и рационалността на свободните пазари и конкуренцията), така и в социален (където, особено релевантно в българския контекст, управляващите, погълнати от близостта си с различни бизнес интереси, губят реална представа за динамиката на обществото) аспект.
Докато политолози и анализатори прогнозират следващата стъпка на пъклените управленски планове, а властта всячески се опитва да задържи "жив" вече "загиналия" кабинет Орешарски, навън ставаме свидетели на един социален феномен. Наблюдаваме едно явление, което остава непонятно за хората в парламента - пред очите си виждаме смъртта на политическата апатия в българското общество.
Очевидно, кабинетът Орешарски изключително сериозно подцени новите социални реалности на българския интернет лумпен. А като за капак - ден след ден, правителството не спира да се самоубива. Самият факт, че реакцията на управляващите продължава да се изчерпва с повърхностни аргументи, че протестът е нищожен (на база гласовете, получени за БСП и ДПС на изборите на 12 май), или с примитивни опити за манипулация чрез внедряване на 100-килограмови момчета на цена 30 лева и парче пица, показва неподготвеността и неспособността им за адаптация.
Освен всичко друго, ситуацията до голяма степен опровергава легендите за злите мозъци на българския преход и категоризира днешния политически "елит" като, меко казано, некомпетентен.
Това, което излиза наяве, са практическата невъзможност за функциониране на НС; фрапиращите назначения, без ясни, както вътрешнопартийни, така и парламентарни механизми за обсъждане и номинации; безпардонното концентриране на власт в една институция (ДАНС); разтърсващото влияние на ДПС (партия, която под 12% на изборите) в един кабинет, отдавна загубил правото да се нарича експертен; неадекватни изказвания; приемане, отново без дебат, на редица лобистки законови промени; депутати, открито провокиращи общественото мнение, отиващи на работа с оръжие и пр....
Най-вероятно, ако това беше друго правителство, ситуацията щеше да бъде същата. Времената са вече други, но властта е статична, а и да не забравяме, че по време на предизборната кампания сегашните управляващи бяха тези, които по всякакъв начин се опитваха да ескалират напрежението - просто поредното подценяване на българското общество, което се обръща срещу тях.
Тук се връщаме на въпроса, зададен в началото - какво е по-различното днес? Разликата е, че този път протестът се превърна в инструмент за политическо образоване на обществото, в способ за изискване на отговорност, в демократичен метод за упражняване на контрол (който, поради силната институционална политизация, на практика не съществува).
Днес протестът е процес. Въоръжени с ресурса на информацията, който е по-силен, по-аналитичен и по-многостранен от когато и да било, и възможността за организация в рамките на часове, лицата на протеста се превръщат в най-демократичната институция в България.
Това са хората, които ще упражняват check-and-balance, на което и да било правителство, във всеки един момент, когато то се самозабрави. Това са хората, които не се нуждаят от лидери, но с които всеки кабинет ще се съобразява, защото това е гласът на образованото гражданско общество в България.
В така създалата се ситуация плиткият и често срещан снизходителен аргумент, че нямаш право да протестираш, ако не си гласувал или ако нямаш конкретно искане, звучи нелепо. Когато властта е производна на абсурда и бездържавността, аз и ти имаме задължението да изкажем своето недоволство, а тя - да си тръгне.
#ДАНСwithme не е протест, а лицето на отърсилото се от апатията, в търсене на морал и истина, гражданско общество. #ДАНСwithme е България днес и утре, България на бъдещето.
