Не, не, друг път ще пиша за възторга от дните, които живеем. За лъчите, които опалват красивото лице на момичето в дървената зала, през големия витраж, зацапан с прах и трупчета на летяли някога насекоми. За ветровитите върхове на дърветата, където се крепят невидимите смисли. За всичко прекрасно.
Друг път, копеле.
Защото добре знаем, че:
Всичко е прекрасно.
Всичко е отвратително.
Сега искам да пиша за Разделението и Противопоставянето. За отвращението и презрението. Не помня друг такъв жизнен отрязък, в който онова, което наричаме българско общество, да е било толкова фрагментирано и настръхнало срешу самото себе си, както е сега. Разделено и противопоставено. Групи срещу групи. Човек срещу човек. Не живеем в аномия, а в аномалия - клинична смърт, за която най-страшното е, че е всепродължаваща и никога няма да се превърне в същинска. Прощавай за цинизма...
София - Пловдив
Онзи ден гледам площадите на България. Никога повече не искам да чувам от политиците как не искат да разделят хората. Това твърдение е нелепо и фалшиво като изпятия на "Орлов мост" химн (16 ноември, митинга на властта, тон за песен - Петя Буюклиева, бел.р.). Като ги чуеш на трибуната, отвращението се качва над гърдите и ще прелее. Над всеки отдалечен праг на нормалността е арогантността им.
"... над Пирина, Пламеней!"
Другите двама си прощават минали прегрешения с млясване по бузите. За да пребивават още във властта. Отвращението, копеле, отвращението...
Успявам да вляза сред шествието. Вървя срещу хората. Направи го някой път - погледай очите им, виж жълтото в тях, гурелчетата и кожните образувания. Може и да разбереш защо са дошли тук от Айтос, Шумен и Мездра. Някои са го направили за 20 лева, други за две питки, оръсени със шарена сол, трети за бъдещето на децата си, но повечето - защото
ТАКА ТРЯБВА
ТАКА Е БИЛО ВИНАГИ
Ние сме нация на безкритично възприетите и одобрени атавизми. Горко ни, но така трябва...
Пълно е с роми, хроми и психичноболни юноши. Мирише на влакови купета, на разчупен хляб и на развалени зъби. Крача срещу мъчениците на компромиса от незаметените пръстени кьошета на България. Маргиналите, които днес подкрепят Партийния елит.
Сред тях обаче са нашите майки и бащи, баби и дядовци. Да, дошли са не заради раздадени пари на стълбичката в автобуса и не заради някаква космическа конспирация, а заради БСП. Така трябва.
Това е ясно и просто като хубав ден.
За тях партийното организиране на митингуващи по места е най-нормалното нещо и отдавна трябваше да се случи. Не можем да ги съдим, но ние - техни синове, дъщери и внуци - можем да им повикаме "Червени боклуци", а вечерта ще се чуем дали са се прибрали по живо по здраво, нали имаме безплатни минути...
Оттатък - в другия град или в другата половина на полиекрана (всеки свободно избира как да бъде заблуждаван!) - Борисов държал същата реч 25 минути пред събралото се множество (?).
После Боко поритал 25 минути срещу Локо.
Притеснен за здравето на щерка си, вкарал дузпа, ама след края на мача, и спечелил бас с вратаря.
студенти - студенти
На 17 ноември ранобудните момчета и момичета разиграха ведра сценка пред парламента по повод международния ден на студентите. Излязоха с бели фланелки и червена боя по тях. Налягаха по жълтите павета. Това беше тяхното "мъртво" хоро. На студентите обаче им липсва критична маса - техни колеги и граждани изобщо. За което те, разбира се, са най-малко виновни. Бунтът им рискува да се превърне в шарен пърформанс, каквито вече снимахме с айфоните цяло лято. В шерване из Фейсбук, че са снимка номер едно на войс ъф америка, уау...
И никога - в оставка.
Само за справка: на този ден през 1939 г. пражките студенти оказват сериозен отпор на нацистката агресия в Карловия университет в окупирана Чехословакия, а през 73-та учащите в Атинската политехника се опълчват срещу "черните" полковници" от Военната хунта. И в двата случая студентите са много и обединени. И в двата случая дават жертви.
И танковете срещу им са истински, а не картонени.
Затова отговорността на тази дата е огромна.
Но студентите не са виновни. Ранобудните от тях са зрелищно малцинство. Масата си лягат рано сутрин - заради купон или бачкане - и нямат ищах за революции. Други се оплакват от окупацията, защото им пречела да учат. Сега, когато тя е само частична, същите се оплакват от времето или от космоса, за да не посещават пак лекции. Така трябва.
Добре поне, че ранобудните не припознаха по нужда синдикатите за действителни, а таксиметровите шофьори за непрофани и граждански заинтересовани. Другото щеше да е грозно обединение - компромис с идеите в името на бройката. Така правят политиците.
полиция - протестиращи
Властта се загражда с много полиция - на всеки ъгъл, на всеки протестиращ. Това е отчаян ход, но съществува отдавна. И не е наш патент. Системата измества фокуса от себе си, като сблъсква легитимните си силови структури и недоволните граждани. Отдушник на натрупаното социално напрежение, казват. Демек: ще пада бой, виж само как си държат палките на сиджимка, а не прибрани...
И следва целодневно безсмислено бутане, изтласкване и преорганизация на силите. От време на време някой униформен ще превиши правомощията си - ще обиди, ще удари. И веднага това ще се превърне в Тема, а ако е записано на видео - ще стане Хит.
Впрочем тази видеоеуфория - вдигнат телефон или апарат във всяка втора ръка - промени генерално публичното поле на уличните протести.
Снимам, следователно протестирам.
Има ме на видео как полицаи ме ритат в бъбреците - значи съм истински гражданин.
А докато снимаме как полицаите ни преграждат пътя, онези в уютните климатизирани покои безчинстват. Отвратително е как противопоставят граждани на граждани. Системата разчита на невъзможния отказ от хляба. Полицаите никога няма да се обърнат с лице към бялата сграда. Нищо че по начало са от нас. Нищо че те са ние. Трима удрят - трийсет и трима се чувстват неудобно, гледат в земята и понасят унизителни забележки.
На видеата се вижда...
"клошари" - (+) "бежанци" - малцинства
В деня, в който жълтите павета почервеняха от срам след видяното и чутото, в столицата имаше и вечно дерби. Слава Богу, футболните агитки се разминаха в похода си из града. Разминаха се и с партийната процесия. Аплодираха ранобудните студенти.
На стадиона, по време на скучния нулев мач, едните викаха на другите "клошари", а те им отговаряха с "бежанци".
В България е обидно да си беден. В България е обидно и ОПАСНО да си жертва на кървава война - можеш да умреш от глад, захвърлен като продънена мебел в някой разпадащ се лагер, или да пострадаш от крайни националисти.
В нелегалните патрули срещу нелегалните имигранти около Халите и Женски пазар няма цвят. Има червени, има сини. Там клубните пристрастия остават на заден план. Там обединението не е нещо хубаво. Както когато справедливият мирен протест трябва да се дискредитира с меле, камъни и бомби. По поръчка на политиците разбира се.
Или ще пламне гражданска война, или ще потънем трайно в безвремие и посредственост.
Не съм сигурен кое от двете е по добре - прощавай пак за цинизма.
Ама все едно да избираш чий макет - на Сидеров или на Бареков - да удариш по главата с пиринчено топче. Труден избор, откъдето и да го погледнеш...
Още откоси напосоки
Преди 20 години бихме Франция на "Парк де Пренс" в последната минута с гол на Емо Костадинов. След това дойде незабравимото американското лято. Тези дни се появиха неизлъчвани любителски кадри от стадиона в Париж. На тях се виждат щастливи българи. Мъже и жени в огромни нелепи шуби, със странни мустаци и шапки, но сияещи до небето.
Помня как баща ми ме повеждаше по главната на малкия град след всяка голяма победа. Беше пълно с възторжени хора.
20 години по-късно дербито е без гол.
По улиците се стичат люде заради дадено в амбалажна хартия вкусно сирене, нашарено с червен пипер, ама да си оближеш пръстите...
Щастливи хора се виждат трудно.
Самоубийствено ни липсва обединителна национална идея.
Не говори добре за нас, ако пак чакаме на ритнитопковци.
България е уникално място. Нямаш нужда от екстремен туризъм копеле. Зарежи сапатистите в Мексико, картелите в Колумбия и режима в Северна Корея. Не се захласвай по тракторната идилия на Беларус. Или по маршрута на героя на Гарланд сред островите около Тайланд.
Не ти трябва Плажът - имаш България!
Страната, в която да си беден е обидно, а да си избягал от Войната е опасно. Страната, в която бившият и бъдещ министър-председател е най-възрастният действащ футболист в професионалния европейски футбол. Страната, в която има и много прекрасни неща - жените, вятъра, бреговете и вечерите. Страната, в която всичко е прекрасно и всичко е отвратително...
