Великата ни нация се гордее с четирите си сезона, лактобацилус булкарикус и розово масло, но в едно нещо сме ненадминати - даването на акъл.
Добра идея е това "ноу-хау" да се впрегне в бизнеса, да се отворят денонощни линии в специализирани кол центрове и хора от целия свят да могат свободно да се свързват по всякакви теми с български оператори, които да им наливат акъл богато.
Толкова много граждани ще започнат да работят по специалността си, без дори реално да имат някакво образование.
Разбира се, за да си подходящ за подобна позиция, е необходимо да си наясно поне с основните принципи на даване на акъл в България.
Ето ги и тях:
Колкото по-малко се нуждаеш от акъл, толкова повече акъл ще ти се даде.
Вероятността да получиш съвет от човек в ситуация, в която си абсолютно уверен какво правиш и не се нуждаеш от напътствия, е двойно по-голяма от тази това да се случи, ако действително търсиш чуждо мнение по даден въпрос.
Чрез демонстрации на увереност в адекватността на извършваните от теб действия, обикновено караш обичащият да дава акъл да чувства, че нещо не е наред, вследствие на което същият се амбицира непременно да сподели възгледите си, ако ще да се разчуе.
Съветващият очаква благодарност и е хубаво да получи такава, защото иначе може да не се успокои и да продължи да акумулира препоръки в растяща прогресия.
Даващият акъл е широк специалист. Той разбира от всичко.
Основно негово качество е това, че може да се включи с мнение и съвет по всякакви въпроси и теми, без значение дали има опит или дори теоретични познания в областта.
Разбира се, в едно нещо той наистина е профилиран и това е именно даването на акъл, само по себе си.
На този принцип хора получават съвети как да си гледат децата от приятели, които нямат деца, как да си вършат работата - от безработни 35-годишни студенти, какво е здравословно хранене - от хора с наднормено тегло и т.н.
Преди, по време на и след акта на даване на акъл се употребяват следните ключови изрази:
"Аз само да си кажа, пък ти си прецени", "Ще ти кажа едно нещо само", "Аз казах ли ти?", "Колко пъти ти казах?!?", "Виж, ще ти кажа...", "Ти ще видиш", "Пак ще си говорим", "Аз си знаех", "Виж сега", "Слушай ме мене", "Чуй...", "Не искам да ти се бъркам, обаче...", "Това са си твои неща, но...", "Аз като говоря, не приказвам".
Словосъчетанията зависят от произхода и речниковия запас на знаещия как се правят нещата в тоя живот.
Акцентът винаги пада върху това, което НЕ се прави "като хората".
В процеса на даване на акъл се набляга не толкова на това как е правилно да се постъпи, а по-скоро какво извършващият действието не прави, както трябва.
Ето защо, освен описаните в горната точка установени словосъчетания, често се използват и изрази то типа на: "Не така", "Бъркаш, казвам ти", "Недей, недей", "Ама какво правиш?" и други.
Не е задължително забележките изобщо да бъдат съпроводени с предложения как е редно да се действа, стига да се подчертае, че така не е редно.
Дават се примери с "авторитети" и техните постъпки в сходни ситуации.
"Ти знаеш ли съседите къде си записаха сина да учи?", "Моята приятелка Мая от пет години е на газ вкъщи", "Един колега каза, че най-добре е да се мажеш с урина срещу комари", "Баба ми правеше баницата само с извара и беше перфектна".
Идеята, че винаги някой друг разбира и знае повече, независимо кой е този друг и колко общо има неговият опит със ситуацията, е широко застъпен и дори задължителен принцип при даването на акъл.
Обикновено посочваните авторитети са хора, които или не е ясно какво са постигнали в живота си, или е ясно, че не са постигнали нещо особено, но тъй като даващият акъл реално не разполага с капацитета да прецени това, той продължава да ги използва за пример...
