Ученици: "И тогава тя му каза: "Не ме докосвай" и започнаха да се блъскат по стъпалата. Ей така отдолу му разби устата и го риташе".
Учител: "Ученичката се държеше арогантно, замеряше ме с фунийки, даже взех тръбичката, с която ги изстрелваше. Беше си сложила краката на масата, телефонът й - пуснат..."
Ученичка: "Учителят започна да ми вика и аз започнах да му викам, блъсна ме, аз го блъснах. Хвана ме за ръката, стисна ме, не ме пускаше и пред кабинета на директора го ударих по зъбите и го разкървавих. Исках само да го ритна. Не биваше да го удрям. Стана, без да искам"
Майката: "Карах й се, ама колко да й се карам. Тя си е моя дъщеря. От мен зависи детето ми да стане човек"
Ученици: "Тя идва всеки ден на училище, ама за един два часа. Всеки ден идва напушена".
Медиите: "Осмокласничка наби своя учител"
Написаното по-нагоре би било чудесна основа за пиеса, ако беше художествена измислица.
Думите обаче са реални и са взети от телевизионното отразяване на случка от преди няколко дни, чиито сюжет е страшно занимателен, понеже е твърде абсурден.
Както абсурдно е цялото средно образование, поне откакто се помним.
14-годишната ученичка Наталия от село Леденик беше изключена от гимназията "Г. С. Раковски" от Велико Търново, защото ударила учителя по заместване, бясна, че той й е писал двойка, без да я изпита. А той пък й я писал на база "цялостните й знания и поведение".
Някои хора, заети в сферата на образованието, веднага скочиха на ученичката, с тезата, че не можело, разбираш ли, да посягаш на учители и лекари, защото те били по-светци от папата.
Вечната Янка Такева от Синдиката на българските учители (СБУ) към КНСБ веднага се възползва от истерията, за да съобщи, че около 45% от учителите в училище били пострадали от насилие от ученици и родители, а 65% от учителите в детските градини също претърпели насилие от родители и то, забележете, основно психическо насилие.
Реакцията на преподавателската гилдия, както и тази на синдиката са притеснителни.
Нещо повече - именно тази реакция подкопава доверието на обществото в учителската професия.
В крайна сметка няма как да не си зададем въпроса - какви са тези учители, всеки втори от които (ако вярваме на тази статистика) се оставя да бъде тормозен от учениците или техните родители?
Нима тези хора, които ежедневно се изправят пред цял клас деца в тийнейджърска възраст, действително не са получили подобаващото специално педагогическо образование и не са достатъчно добре обучени да се справят с леки и по-тежки случаи от практиката?
И доколко учителите са наясно, че преди да "станат хора", както смята Майката от "пиесата" по-горе, те вече са станали хора - и някои от тях са добри и умни, други са глупави и не толкова способни, трети са агресивни или имат особено тежък пубертет.
Това е само едната причина, поради която не е редно да оплакваме "бития" учител, нито е редно да хврърляме безотговорно вината върху учениците.
Колкото до ваденето на дивиденти от учителската професия от страна на така наречените синдикати - то това няма нужда от коментар.
Абсурдно е в такива случаи да се забравя, че в крайна сметка на страната на училището седят достатъчен брой институции, като Детска педагогическа стая е само една от тях.
Психолози, психиатри, колеги, директор и куп чиновници от образователното ведомство - всички те са зрели личности и, дори да приемем, че някои от тях не са абсолютно адекватни в една толкова проблемна система, като средното образование, то поне са достатъчно на брой, за да абдикират по този начин пред агресията на учениците - каквото впечатление оставят при такава и други случки.
Описаната история, случила се между 14-годишната Наталия и учителя по заместване ми напомни също така, че по време на моето порастване, образованието беше даже в още по-лошо състояние, а да си учител беше още по-зле и непрестижно, отколкото сега.
Много от моите връстници, ходили на училище в края на 20-ти и началото на 21-ви век могат да разкажат с подробности и в срамни детайли куп истории как са тормозили учителите си.
Срещу масовите бягства от час, например, в които целият клас изчезва и отива "на кафе", нямаше учител, който да може да се противопостави.
Но "бягствата" бяха просто мил жест пред това, което можехме да направим, ако някой от преподавателите не ни хареса - а такива имаше много, защото хората, които умееха сложната учителска професия бяха твърде малко.
Замеряхме учителите си с какво ли не - от химикалки и хартийки, до тебешири и гъби за дъска.
Слушала съм истории от мои връстници за заключване на учители в тоалетната и за скриване на вещите им.
Подобно на Наталия някога (ако е вярно това, което казват съучениците й) и в моя клас достойно голям брой хора влизаха напушени в час, защото твърде много дилъри се разхождаха около гимназията тогава.
А за това - в никакъв случай - не бяхме виновни ние.
Но по-интересното предстои: знаете ли какво направиха моите учители някога, за да спрат насилието сред учениците, редовните отсъствия, напушванията и напиванията (бира се пиеше на оградата на училището още от обед)?
Ами много просто: викнаха свещеник, който да освети сградата. И той пя и ръси с китка здравец стените и стълбите.
Слава Богу, захар нямаше.
Та толкова за средното образование в едно софийско училище, което се водеше елитно някога, води се такова и сега.
Само мога да си представям какво се е случвало в провинцията. Защото ако класациите, създадени на база на оценките от тазгодишните матури по български език и литература значат нещо, то тогава е редно да уточним, че училището, в което се развива гореописаната сценка с Наталия и учителя, заема почетното 918-то място от 1001 училища в страната - тоест е сред последните по резултати от матурите изобщо.
Но дори да не вярвате, че класацията от матурите значи нещо - то едно е факт: нивото на средното образование се подобрява от 90-те години насам.
Просто защото няма как да става по-лошо, отколкото беше.
