Във връзка със случая с контролирания миньорски вот в Бобов дол, Нова телевизия излъчи репортаж, в който роднини на миньорите от района се редят пред магазин с празни рафтове. Част от заплатите си миньорите получават под формата на ваучери за пазаруване именно от този магазин, а негов собственик е и наемателят на мини Бобов дол - Христо Ковачки.
Репортажът шокира много хора, защото онези, които седят на опашка по 7 и по повече часа, за да получат килограм месо, ако имат късмет, всъщност не се оплакват.
Публикуваме коментар под статията "Проверка заради миньорския вот в Бобов дол" на наш читател Петър Найденов:
"Като човек, имащ наблюдение над ситуацията - жена ми работи в Бобов дол, за мое щастие не в мините - това, което се случва там, е от години, от десетки години.
За които е Ковачки, независимо дали това е „Лидер" или БСП, за тях се гласува в Бобов дол.
Ситуацията с магазина е от по-скоро - от около година. И ще ви кажа, че за откачената ситуация са си виновни само и единствено хората!
Защо го казвам? Защото съм ги виждал: глупави, прости и т.н. Ами те никога не са се оплаквали, те никога не са протестирали, те никога не са били задружни! Защото ако се вдигнат всички и откажат да работят, Ковачки не би могъл да си позволи да уволни всички.
Но тази жалка тълпа там е прекрасно доказателство за силата на целия ни народ.
Ами ще ги мачкат, да, гадно е, отвратително е даже, но - замислете се, те не се оплакват, те не протестират, те не правят нищо. Могат, но не правят нищо!
Според мен, те си го заслужават напълно. Когато се научат как се бори човек, как човекът има достойнство, какво значи да имаш права, да знаеш защо ги имаш и как да ги защитаваш: ЧАК ТОГАВА за тях ще има, макар и малък лъч надежда.
Но дотогава мястото им е под ярема при другия добитък. Съжалявам, ако съм нагрубил някого, но това е самата истина."
Миньорите са по-особена категория. Именно от миньорски стачки или протести са започвали много революционни промени в обществените пластове по света. И за това си има обяснение. Трудът на тези хора е едновременно един от най-изнурителните, най-рисковите и най-мръсните. Затова трудности и тежки условия няма как да ги уплашат. Същевременно работата им е екипна, като грешката на един лесно може да причини гибелта на мнозина – затова са привикнали на дисциплина и отговорност. Пак затова си имат доверие и разчитат един на друг по начин, който е типичен по-скоро за действаща армия, отколкото за цивилния живот. Това усещане за принадлежност към една по-особена общност се разпростира и върху семействата им, а и до голяма степен върху всички живеещи в т.нар. „миньорски“ населени места. Наистина, от миньорските среди няма да излязат някакви нови идеи или концепции, нито политически лидери-визионери: самата професия е такава, че там не може да се търси кой знае какъв интелектуален потенциал. Тези хора обаче са много по-здраво свързани помежду си в сравнение с другите социално дефинирани общности; ако решат да протестират, те могат да се мобилизират по-бързо, да действат по-задружно и да упорстват по-дълго от всички останали. Вследствие на тази специфика те рядко се намесват активно в политическия живот (не само у нас, а и по света). Но пък ако се намесят, това е сигурна индикация, че някакъв обществен проблем е станал непоносим. И те не се намесват, за да „изокат“ и да се разотидат, а за да постигнат наистина промяна. За разлика от повечето други множества, формиращи се под влияние на обществено-политически дразнители, миньорите не са нито просто струпване на индивиди, нито тълпа; те са организирана (макар и често инстинктивно, и без ясна йерархия) маса от хора. На всичкото отгоре са и концентрирани по териториален признак, което прави връзката между тях още по-здрава. Ясно е защо всяка власт внимава какво правят миньорите и гледа да не ги дразни излишно. Червените партийни протекции на Ковачки се дължат на факта, че той е поел задачата да държи миньорите под контрол – и поне до момента очевидно я изпълнява съгласно договорката. А това е от полза за цялата политическа прослойка, затова дори и опонентите на БСП се държат твърде компромисно с него. Лично аз нямам преки наблюдения, но бас държа, че хората от миньорските населени места могат да разкажат много истории как по-будните сред тях са или купувани, или сплашвани, или прогонвани. Систематично и последователно. Разбира се, това става достатъчно внимателно и ненатрапчиво, за да не даде повод за недоволство. Магазинът с празните рафтове е точно дозиран психологически натиск: целта е хората да свикнат да се радват, когато след часове чакане получат по килограм месо – а това неусетно, но неотклонно мачка самочувствието им. Идеята е, че човек без самочувствие трудно ще се реши да протестира – или ако го направи, то ще бъде на първо място за нещо, за което лесно може да бъде залъган. Да се напълнят празните рафтове е елементарна задача за всеки по-разтропан управител на магазин. Но те стоят празни, за да мислят хората за тях, а не за това, което се случва в София и другаде в страната (камо ли в Европа и по света). И ако избликне недоволство, то да бъде лесно обезсилено, като просто се напълнят рафтовете – или други подобни дребни „отстъпки“. Тъй че не бих се изказал толкова категорично, че миньорите си заслужават да бъдат „при другия добитък“. И те имат вина, разбира се (пасивността в демократична по устройство държава не може да има извинение) – само че основната вина бих търсил у Ковачки, слугите му в местната власт и партийните му покровители. Виж, това за добитъка с чиста съвест бих го казал за феновете на Бареков. Миньорите са (и винаги са били) подложени на непрекъсната, планомерна и целенасочена обработка, за да не надигат глави. Те няма къде да избягат. Барековчетата обаче сами са се лепнали на мухоловката, никой не ги е натискал. И те са само един от множеството примери за хора, лепящи се по собствено желание върху всякакви съмнителни обекти. Колкото и да ми е неприятно да го призная, тезата за „некачествения матриял“ до голяма степен е вярна. Само че този „матриял“ далеч не е хомогенен, нито е поставен навсякъде в еднакви условия – и е коректно това да се има предвид, когато се раздават обвинения.
Мисля си, че проблема не опира до миньорите, а до съвременното западно общество като цяло. Ако се съберем и организираме можем да построим Вавилонската кула, но още от библейски времена говорим на различни езици. В повечето случаи революциите в историята са били съюзяване в името на оцеляването и гарантирането на екзистец минимума. Днес когато в нашите общества личното оцеляване не е поставено под въпрос и погледите са насочени към подобряването на положението на индивида, е много трудно да събереш значимо мнозинство в името на някаква кауза различна от персоналния интерес. Може би спортните фенове са единствените, които демонстрират нещо подобно, но спортния терен е сцена, компенсираща дефицити в битието на цялата общност. Миньорите са вероятно 1-2 % от всички гласоподаватели, така че нека не си търсим изкупителна жертва, защото проблемът е наш и ако трябва да го формулирам бих попитал, ние общност ли сме или само населяваме тези земи по случайност или принуда без да ни е грижа за другите и за завещаното от дедите и бащите ни?