Висш пилотаж в журналистиката е да отидеш в дома на нечий родител - независимо дали става дума за Ахмед Доган, Делян Пеевски, Цветан Василев или съседа ти и да започнеш да го разпитваш. Репортерът бута микрофона си в устата на 80+ -годишният човек и пита: Какъв беше той като дете? А вие мислехте ли, че ще стане такъв престъпник като порасне? Така ли го възпитавахте?, и други мъдри въпроси, които да стигнат до „същината" на нещата. Направо трябва да има нов жанр: интервю с родител.
По какъв начин това е обществено значимо, разследване или изобщо новина, няма значение. Важното е да се пусне с главни букви и удивителни: "ЕКСКЛУЗИВНО! Бащата на...(Майката на...) проговори!!!".
Висшият пилотаж има и други измерения. Например "държача на микрофон". По телевизията гледаме намазани 20-тина годишни девойки, които припкат на токчетата след този или онзи министър, без дори да знаят какво се очаква от него. Така са програмирани - той говори, те държат микрофона, а после свалят записа. За това са ги учили. Друго не е необходимо.
Последната година на мода беше да се пита „кой", въпреки че много след задаването си въпросът трябваше да бъде изместен от защо и има ли и други подобни зависимости. Ако не питаш „кой", никакъв журналист не си.
На Запад журналистите са предимно на средна възраст, с костюм и вратовръзка, с побелели коси. Когато разговарят с политик, са подготвени по темата така, че наистина да разберат какво им казва, да могат да го хванат натясно. Тук всеки сутрешен блок се надпреварва да показва гримирани водещи, които отмятат коса, без да разбират изобщо какво им говори събеседника или такива, които интервюират премиери по тениски или фамилиарно говорят на ти.
Чалга журналистиката ни залива отвсякъде - от страниците на вестниците, които всеки ден пожълтяват с по един нюанс вляво или вдясно, от екрана на телевизора, от монитора на компютъра с три удивителни. Чалга журналистиката ти тропа на вратата, навира микрофон в гърлото ти и пита дали е вкусно.
Животът ни е поп-фолк. Това са нуждите на всички чалга потребители, които възхитено поглъщат поредното „интервю", а после се упражняват на тема колко зле е държавата.
