По-здрав от мен за всички критици:
Прещракването на солидната брава рязко наруши тишината на малката приземна стаичка и подплаши две напразно търсещи нещо за ядене в нея мишки. Критикар Критикаров бързо промуши дребната си слаба фигура през едва открехнатата врата, захлопна я и заключи отвътре. Дръпна и резето, постави веригата и най-после почувствал се в безопасност, внимателно се придвижи в тъмнината до масата.
Постави върху нея тежкия увит в опаковъчна хартия пакет и пипнешком потърси кибрита. Ръждивата светлина на газената лампа освети обиталището на нашия герой. Оскъдната мебелировка се състоеше от тясно желязно легло, олющен кухненски шкаф и малка масичка под него, продънено кресло тапицирано с нещо, което преди много години е представлявало жълта дамаска, малка желязна печка наричана по нашите ширини „кюмбе" и тежък заключен с катинар сандък.
Именно в този сандък се криеше най-ценното нещо за него и това, а не някаква заплаха за личната му сигурност, оправдаваше изключителните мерки за сигурност на иначе скромния дом. Критикар окачи на забит в стената гвоздей връхната си дреха и, облечен в домашен халат с дупки на лактите, удобно се настани в креслото.
„Да видим какво имаме тук", с треперещи от студ ръце, той внимателно разопакова пакета и извади от него луксозно подвързана книга. Книга, за която той бе дал последните си пари, пожертвал ги беше в името на изкуството. Заради тази книга нямаше нито нещо за ядене върху масата, нито дърва за печката в суровата януарска вечер.
Постави очилата с телени рамки върху гърбицата на носа си, неестествено голям за изпитото му покрито с жълтеникава кожа лице, и вещо насочи малките си живи очички към книгата. Острият му поглед на експерт веднага започна да я оценява: кожена подвързия, около 800-900 страници... „Добре, да видим по същество", каза Критикаров се потопи в текста.
„Хмм, типична семейна драма: мъжът изневерява с гувернантката, жена му разбира..." - Критикар затвори книгата едва стигнал до трета страница и се облегна в креслото. Нещо не му харесваше и той беше твърдо решил да разбере какво. Сюжетът вече му беше ясен.
„За добрия дегустатор не е необходимо да изпие цялото буре вино, за да го прецени добро ли е или лошо. И една малка чашка е достатъчна." - припомни си той великата мисъл прочетена някога в студентските години. „Сигурно после ще има тежък развод, драма за децата, но накрая тя ще се ожени за мъжа на мечтите си, а той ще загине спиртосан в някоя канавка. Тези са ми ясни". Но това не беше достатъчно за да обясни инстинктивното му усещане за нещо нередно в книгата.
Критикар отново я разтвори и започна да чете отначало. „Трябва по-задълбочено да се разгледа, сюжетът не е най-важното. ... Хмм, има метафори, не много, но не и малко. Има и прости изречения, но има и сложни. Няма как да кажеш, че е написано префърцунено с изречения, дето докато им стигнеш края и забравяш началото, но пък и не са само кратки, че да кажеш за автора „поредният глупак". Трябва по-задълбочен поглед в материята."
Критикар се съсредоточи и внимателно прочете първата страница точно три пъти. „Не използва само едносрични думи, но няма и някакви сложни и неразбираеми. И това не е." Той мобилизира цялата си воля и напрегна до край могъщия си интелект и отново впи поглед в текста.
„В-с-и-ч-к-и щ-а-с-т-л-и-в-и с-е-м-е-й-с-т-в-а с-и п-р-и-л-и-ч-а-т е-д-н-о н-а д-р-у-г-о. В-с-я-к-о н-е-щ-а-с-т-н-о е н-е-щ-а-с-т-н-о п-о с-в-о-й с-и н-а-ч-и-н" ...
Хаааа, ПИПНАХ ТЕ!!! Тържествуваща усмивка проряза лицето на Критикар и той хвърли пренебрежително книгата на масата. Избърса ръцете си в полите на халата, сякаш да се изчисти от полепналата по тях гадост прихваната от допира с нещо презряно. „Букви.... той използва букви! Та това се учи още в първи клас! Значи нищо ново, поредния плагиат използващ букви. Онези елементарни тридесет букви, дето всяко дете ги знае!"
Критикар се облегна, затвори очи и се отдаде на заслуженото тържество на стожера развенчал поредния самозван писател. „Наглеци, използват букви и се мислят за много велики. Жалки отрепки извиращи от клоаките и задушаващи истинските творци."
Критикар отвори очи и погледна с умиление масивния сандък в ъгъла, в който от 35 години лежеше, скрита от очите на завистниците, творбата на живота му. Цели 500 листа закупени с пари на заем преди много години и с мъка изгладувани.
Той отвори сандъка и с благоговение пое в ръцете си листите. Ситният почерк от студентските му години изпълваше първите три от тях... „Само да се справя с ниската, пошла и бездарна литература, окупирала книжния пазар и умовете на читателите и ще го допиша." Той бе твърдо убеден, че не си струва да пропилява дадения му свише талант и да публикува книгата си сега.
Не и докато не пребори и последния посредствен драскач и не и осигури неминуем успех на истинската литература. Сега публикувана, щеше да се разтвори в морето от книги и да остане незабелязана и неоценена по достойнство.
В главата си Критикар вече бе съчинил творбата си. Щеше да опише как гениите гинат в мизерия цял живот, какви мъки им коства борбата с посредствените книги, как всички се подиграват и не оценяват истинския талант, защото са тъпи, прости, смотани и ограничени мозъци, и нищо по-висше от блудкавите булевардни романи, като току-що обективно оценения, не могат да разберат.
Даже и заглавие беше измислил: „Мъките житейски на гения" - хем казва за какво ще се говори в книгата, хем малко библейски звучеше. Един вид да загатне, че иде реч за Божият промисъл, а не някакви си семейни битовизми.
Утре, още утре, щеше да напише унищожителна статия за поредния боклук на пазара и да я разпрати до всички редакции. „Тези гадове рано или късно ще започнат да публикуват статиите ми и тогава... ТОГАВА!" - бе последната мисъл в главата на Критикар, преди да потъне в блажения сън на човека, доказал за пореден път превъзходството си над целия свят.
