Някой по административните или политическите етажи е много глупав.
Да пратиш бежанци в селско училище може да бъде обяснено освен с глупост, и с мазохизъм. Пращаш ги, за да предизвикаш нещо, от което да се срамуваме всички и да си казваме:
"Ами да, такива боклуци като нас няма по света".
Съществуват два основни стереотипа в градското мислене за селото: социалистически и романтичен.
Социалистическият ни казва, че селото е град, а романтичният твърди, че селото е духовно и красиво място, а хората са истински хора, не като бездушните граждани.
И двата стереотипа са нелепи.
Хората живеят на село или защото нямат друг избор, а това ги прави гневни, потиснати и мразещи всичко наоколо, или защото просто искат да живеят затворен живот. Във второто няма нищо лошо. И за едните и за другите обаче чуждото присъствие е дълбоко съмнително и предизвиква остра реакция.
Не само българското село.
Пратете сирийски деца в някое унгарско или френско село, да видите какво ще стане.
Ние по принцип трудно търпим различните. Всеки, който е бил в казармата знае това.
Ако си софиянец между несофиянци, пловдивчанин между непловдивчани или варненец между неварненци, вероятността да бъдеш набит е много голяма. Човек трябва да има някаква вяла представа какво се случва в армията, преди да взима социално-чувствителни решения.
В казармата мъжете рядко се бият като мъже. Поне в задължителната и разхайтена казарма от близкото минало. Това, което става е, че едни, които са по-силни и по-уверени в себе си, и най-вече повече, бият други. Бият ги систематично, унижават ги, понякога ги изнасилват. И това се случва.
А какво мислите, че се случва със софиянче, което отиде в селско училище?
Бият го. Ако, разбира се, някой е останал на село.
На кой му хрумва, че български мъже, които са били системно подлагани на тормоз заради различността си, и техните жени, които страдат от депресията на съпрузите си, които никога не биха споделили с тях какво им се е случило някога, ще приемат с отворени обятия сирийските деца? Няма.
Всичко, което им се е насъбрало в тягостния им живот, ще си го излеят на нещастните деца. И колкото тези деца са по-нещастни, толкова омразата и съмнението към тях ще е по-силна.
Така е на село. А често и в града.
Когато се разбра, че част от децата от дома в Могилино, които бяха години наред изтезавани и избивани, може да бъдат преместени в Русе, русенци излязоха да протестират. Не искаха някакви нещастни, болни и изтезавани деца да им развалят мизерния комфорт.
Ако някой има разум и добра политическа воля, би трябвало да изпрати децата в града.
И там няма да бъдат много добре приети, но шансовете им за човешко посрещане са малко по-големи.
И, разбира се, разговорът за това защо сме така затворени, неблагодарни и нечовечни трябва да продължи.
