9 май е една от онези дати, които предизвиква след себе си разделение. На нея празнуваме Деня на Европа заедно с победата над Нацистка Германия във Втората световна война, като за всеки е ясно, че първото няма как да се случи, без преди това да е станало второто.
Бившият френски министър на външните работи Робер Шуман, приет за бащата на Европейския съюз, нарочно избира тази дата за изнасянето на знаменитата си реч - тя има символно значение, че от пепелищата на войната може да се роди нещо по-добро, което да ни предпази от следващи въоръжени конфликти.
Защо тогава е трудно да приемем идеята да празнуваме Деня на победата? Да се окичим с Гергьовски лентички и да се радваме на военни паради в чест на краха на онази държава и онази идеология, която вече десетилетия наред се отъждествява със злото - Нацистка Германия?
Едната част от отговора на този въпрос е, че макар България от един момент да се включва на страната на Съюзническите сили срещу Германия и български войници да участват в няколко наистина кървави сражения, накрая страната ни има статут на победена държава. И като загубили в тази война да празнуваме победа... е странно.
Русия може и да се бие в гърдите, че ни е освободила от нацистите на 9 септември, но на практика по това време правителството на Константин Муравиев вече урежда излизането на България от войната.
За седмицата, през която е на власт той, България къса дипломатически си отношения с Германия, иска примирие от САЩ и Великобритания и започва изтегляне на българските войски от Югославия. На 5 септември неговото правителство вече е готово да обяви война на Берлин.
На практика предателството на тогавашния военен министър генерал Иван Маринов, който се е договорил с Отечествения фронт, отлага това обявяване на войната, давайки по този начин възможност на Червената армия да нахлуе у нас под предлог, че правителството е неискрено в намеренията си да смени страната във войната.
Така, след края на войната, България официално е загубила и окупирана от чужда сила, претендираща да я почитаме като освободителка.
Но дори да е така - крахът на един толкова мрачен, антихуманен и откровено зъл режим като нацизма, безспорно е повод за радост и празнуване. Пак можем да празнуваме победата над тази сила.
Важният момент е, че има празнуване и празнуване. Че едно и също събитие може да бъде почетено по коренно различни начини. И ако в единия - Деня на Европа, ние отбелязваме мира, настъпил след войната, и възможността върху него да се гради по-доброто бъдеще, другият е претърпял своята сериозна метаморфоза отдавна.
Истината е, че Русия, а преди това и СССР винаги са приемали тази война по един много по-различен и личен начин. За тях това е Великата Отечествена война - огромното изпитание, на което са изправени руснаците във Втората световна война - повод за национална гордост и чувство за изключителност насред другите народи.
Така, под влияние първо на съветската пропаганда, а след това и на модерната руска пропаганда, Денят на победата се превръща в празник на руския национализъм и шовинизъм, при който ясно се поставя знак за равенство между победата над нацизма и собственото, руско превъзходство.
Денят на победата не се фокусира върху краха на Нацистка Германия, победена от съюзническите сили, които с общи усилия съумяват да сринат немската военна машина. Този празник поставя нещата в една много по-опростена парадигма - "руснаците победиха Хитлер и нацистите, докато останалите сили помагаха".
Фактът, че Берлин пада в руски ръце, както и че на Източния фронт се водят едни от най-свирепите сражения във войната, се превръщат в основа за тази идея, че Русия е основният победител, без който тази война никога не би могла да бъде спечелена.
И до голяма степен е така, също както тя не би могла да бъде спечелена без усилията на Великобритания или на САЩ, които се включват на един малко по-късен етап, но на практика се оказват решаващият фактор, който предопределя изхода на цялата война.
Мантрата, че руснаците са избавителите на Европа от нацизма, се подхранва изключително силно през последните години от Кремъл.
Президентът Владимир Путин активно лансира идеята за тази руска военна изключителност, за да подсилва патриотичните нагласи сред сънародниците си, докато правителството му продължава да не се справя да им осигури по-висок жизнен стандарт дори и от този на най-бедната страна членка в ЕС.
А сега наблюдаваме как мотивът за Втората световна война и победата над нацизма се завърта отново, този път, за да се оправдае военната инвазия в съседна държава, решила да излезе извън сферата на влияние на Москва.
Правителството в Киев беше изкарано нацистко заради допускането на един батальон в армията, докато се пренебрегва факта, че в руската армия има не по-малко на брой крайнодесни елементи с татуирани свастики. Такива дребни факти обаче не пречат на идеята, че Кремъл има едва ли не свещената мисия да пази света от нацизма.
Проблемът е, че режимът на Владимир Путин проявява все повече прилики с този на Хитлер в Германия - и в налагането на символика, и в крайно агресивната си и милитаристична политика, и в зверствата срещу цивилно население.
Показателно е, че една голяма част от хората, които по това време миналата година обясняват, че "чичо Ади беше прав", сега са убедени поддръжници на анти-нацистката мисия на Москва.
За да стигнем и до финалния фактор относно това защо Денят на победата в този му вид няма как да бъде празник в България - защото Русия очаква послушно да го празнуваме. И то да го празнуваме по един специфичен начин - скланяйки глава пред Москва и демонстрирайки подчинение.
А след 45 години управление под чужда власт, което налага идеята, че това кое е най-добро за България се решава в Москва, подобно раболепие и развяване на Гергьовски лентички е просто жалка сервилност.
У нас Съветската армия е окупатор.
Да, тя има огромна роля за това да бъде победен нацизмът и тази роля никой няма да ѝ я отнеме. Но да се правим, че след това нищо не се е случило, или още повече - да приемем руския наратив, че Червената армия едва ли не сама е победила Хитлер и нацистите... няма как да го бъде.
