"Седем ли бяха? Не, бе, девет! Абе единадесет са, казвам ви!" - който не е присъствал на такъв спор за ястията на трапезата за Бъдни вечер, нека хвърли първия камък.
Следващата стъпка от спора е дали пиперът, фъстъците и Кока Колата се броят за ястия или не. Попитайте всеки човек, роден в периода 1985-1995 г., и той ще ви каже, че за него Коледа е вкусът на фъстъци и Кока Кола. Попитайте някой, роден преди това, и ще ви каже, че за него Коледа е яденето на свинско, а Великден - на агнешко месо.
На Никулден е важно шаранът да е нагласен с бяло вино. За Коледа да има греяно винце с подправки, за Великден блага ракийка, която да съчетаем с прясна салата с лук, репички и нарязаните яйца.
Ах, яйцата! Да ги боядисваме ли в четвъртък, или в събота? Червени ли да са само, или шарени? Да имат ли кристали, или не?
А дори не искам да отварям тема за Фреди Крюгер на всяка българска домакиня - козунакът. Този зъл демон, хлъзгав и изплъзващ се между пръстите като тесто със сбъркани пропорции. Въобще празничната трапеза е придобила толкова важна символика за българина, че фактически се е превърнала в самия празник. Оказва се и не само на празника.
Колцина от вас са били свидетели на следната пасторална картина - семейството обикаля със заседнали в гърлото сърца, за да целува трупа на мъртвия роднина в погребалния дом. След това тягостни мигове между сълзи и нелепи закачки в опит за разсейване на напрежението и след това бум - наместваме се в ритуалната зала.
Дали върху житото да има непокътната кора от пудра захар с кръстче канела отгоре, или да е разбъркано? Кекса дали да е обикновен, или с какао? Да налеем ли евтино вино от пластмасова чашка в гърлото на нежелаещия роднина до нас, или не? Дали душата на дядо ви ще отиде на небето, ако баба ви обезателно не натика чинийка "панихида асорти" в ръцете на всички околни? Един Господ знае.
А после идват 40 дни. Хиляди литри евтино и не чак дотам евтино вино се изливат всяка година върху десетки хиляди гробове в България, понеже мъртвите са жадни. Чинии с храна се оставят на гроба, "за да може мъртвия да хапне". Понякога оставят запалени цигари, понеже обичали да пушат...
На фона на тези битово-езически практики, не може да не си зададем въпроса - това ли е Християнството - борба за празничната софра?
В продължение на две хилядолетия, Христовата вяра се опитва да се превърне в единствената религия, обединяващи всички хора на планетата. Започнала като сектантско движение в затънтена провинция на Римската империя, новата религия бързо надраства своите тесни, еврейски корени и се превръща в модна икона на Средиземноморието.
В началото нещата са прости - Християнството е ъпгрейд на юдаизма, залагащ най-вече на приобщаването на хората, любовта, прошката и разбирателството между човеците. Християните се организират в самостоятелни групи, оглавявани от някой (епископ), който да над-зирава (епи-скопо - от гръцки) събиранията им и спазването на нормите и принципите на вярата.
Тези старейшини обикновено са най-мъдрите и уравновесените сред паството и се избират от самото паство, за да бъдат пастири.
В тези ранни дни християните съжителстват с много религии, култове и обичаи, които днес наричаме "езически", а тогава са били част от поп-културата така, както днес хората вярват в Световната конспирация, Невидимата ръка на свободния пазар, Кемтрейлс и в Гугъл като Единствена търсачка.
После идва Константин Велики и превръща хипстърите на късната Античност в доминиращата религия. Представете си Ричард Никсън, който казва "От днес хипарството ще е официалната идеология на САЩ", или Тодор Живков, който, повлиян от щерка си Людмила, обявява Бялото братство за "единствено и естествено изражение на духовните ценности на прогресивното социалистическо общество на Народна република България!"
Как би изглеждала САЩ с Уудсток превърнат в държавна политика? Как биха изглеждали паневритмичните танци на Рилските езера, с хванати на "хорото" Луканов, Беров, Лилов и т.н. другари и другарки от ЦК и ДС?
Ето така започва да изглежда и християнството, когато на хорото на имперската политика се хващат старите, избрани от хората епископи и новите, които държавата се стреми да вкара в играта.
Да вземем например броя на евангелията. Преди Никейския събор от 323 г., председателстван от Константин Велики, те са десетки. След това само 4 са обявени за "легитимни". Ако държавата беше решила друго, старият виц "Четиримата евангелисти са следните трима - Марко и Лука" можеше да се окаже верен.
Създаването на Християнската църква е първата стъпка от отделянето на това, което Е Християнството от това, което БИ ТРЯБВАЛО ДА БЪДЕ Християнството.
Уви, както казват китайците, всяко пътешествие от хиляда ли, започва с една крачка. Колкото по-развито и всеобхватно става Християнството, толкова повече компромиси ще правят онези любопитни хора в расо, които едновременно твърдят че Бог е непознаваем и непонятен за човешкия разум, но същевременно претендират те да са негови говорители и тълкуватели в света на живите.
Примери за това много, но ето един важен - Коледа. Датата 24 декември се отбелязва като празник, почитан от векове в Античността.
На него е родено едно особено дете, побрало в себе си цялата светлина на света. То е цар, обречен да победи злото, да го низвергне и да посочи на човечеството пътя към радостното и блажено бъдеще. Разбира се, става дума за персийския бог Митра. Вие какво си помислихте?
Култът към Митра е присвоен от римляните някъде около началото на Христовата ера (съвпадение?) и бързо се разпростира на длъж и шир в империята, най-вече във войската (Сол Инвиктус - Непобедимото Слънце).
Преборването с толкова силен и обичан култ се оказва сериозен проблем за християните и в крайна сметка се стига до компромис - Рождество да бъде поставено през зимата, за да погълне по-стария култ и да го инкорпорира в себе си. Речено - сторено.
Междувременно, истинското Рождество се е състояло някъде през пролетта (вероятно около 25 март), съдейки по описания в Библията цикъл на скотовъдците. Т.е. реалното Рождество на Иисус е не много далеч от Великден.
Като стана дума за Великден, традицията за боядисване на яйцата също идва от персийския Зороастризъм - червеният цвят символизира свещения огън, който стои в основата на зороастрийската религия.
Християните му придават нов смисъл - свареното яйце символизира светата Тройца - черупката, белтъка и жълтъка. Червеният цвят от символ на огъня е пренесен като символ на пролятата Христова кръв.
Този тип компромиси се превръщат в постоянна практика между III и X век, докато Християнството се разпростира върху цялата територия на Европа. Там, където древни традиции като нестинарството например не могат да бъдат изкоренени от ревностните проповедници, те биват асимилирани с ново значение от религията.
Зевс става Свети Илия. Боговете на стадата у славяните се превръщат в Свети Влас, образите на Деметра, Хера и Атина биват погълнати от Дева Мария - майката, покровителката, мъдрата спътница.
Дори физическите храмове на древните биват надградени като базилики, ротонди и църкви. Пообиколете България и ще откриете в информационните табели, че под повечето църкви дремят древни езически капища.
Нормално - Балканите са най-старата заселена част на Европа. Религиозните практики и суеверията тук са започнали да се натрупват едно върху друго успоредно с издигането на Сфинкса и пирамидите, ако не и по-рано. Всеки нов народ, дошъл тук, е вземал много от културата на предходните и е добавял по нещо от себе си. Накрая дошли и българите.
Оставяйки настрана всички езически културни традиции, които предците ни са попили или донесли със себе си от степите на Азия, българите винаги са били особен народ ще се отнася до култура и вярвания.
Ако се осланяме на най-новите теории за произхода ни, т. нар. прабългари всъщност представляват етнически миш-маш от тюркски и индоевропейски родове, обединени къде драговолно, къде не съвсем, под властта на няколко последователни племенни конфедерации.
Още от тези ранни дни, когато Атила кръстосва Европа с агитката си хулигани (хунигани?), българите са се научили да възприемат мейнстрийм културата на силните на деня. Причината за това е крайно прагматична - ако вярваш в каквото вярва и Степната империя, никой няма да те закача.
На едно по-формално ниво, българите запазват пълна палитра от вярвания. За това свидетелстват както археологическите находки на разнообразни типове погребения, така и хрониките на съвременници, като например житието на Боян-Енравота, в което се посочва, че по времето, когато той се покръстил, имало няколко вида вярвания сред българите - "такива, които принасяли в жертва кучета, и други, които почитали небесните тела".
Добавете към меланжа завареното население на траки, носещи вярвания и суеверни практики от времето на Троянската война, както и новодошлите през VI век славяни, които поръсили местния религиозен гювеч с нордически подправки от Балтика... и воала - заготовката за основното ястие е приготвена.
Остава само Борис да гарнира нещата с доза християнство, полято след 865 г., и всичко излиза точно.
Актът на Покръстване на Борис е преди всичко политически, а не духовен, и неговата цел, подобно на влизането ни в ЕС през 2007 г., е да създаде една фасадна представа за приобщаване на българите към голямото християнско/европейско семейство.
България е притисната от врагове по всички свои граници, а липсата на единна религия изяжда както вътрешния ред в страната, така и международния ѝ престиж - в континент на християни, езическите държави нямат никаква политическа легитимност.
Нещо повече, Крумовата династия твърде много и твърде често е оставяна на милостта на аристокрацията - Крум е почти сигурно убит от заговорници, за Омуртаг и Маламир има сериозни подозрения. В тази обстановка, Християнството носи нова, висша легитимация.
Ако при езичниците различните богове помагат на различните етноси, в една християнска държава Бог казва "да отдадем кесаровото кесарю", легитимирайки царската власт като дар Свише. Това означава, че приемайки Христовата вяра, Борис вече няма да разчита на легитимността, дадена му от болярите, а на свещената санкция от Господ.
Същевременно, Светата Църква, която още през IV век се е превърнала в политически инструмент, се оказва удобна противотежест за влиянието на светските първенци.
Докато на върховете на държавната власт аранжират старата езическата фасада със солидна доза кръстокуполни църкви и разни други храмове, простонародния глад за религия остава скромен, за разлика от физическият им глад за храна.
Успоредно с християнството, България все повече се доближава до Европа и по още един показател - феодализацията. Накратко, земята отива в ръцете на богатите, а за бедните остава да работят, да плащат данъци и да се надяват, че това, което им остане, ще стигне, за да оцелеят през зимата.
Именно в този ключов период се формира и култа на българина към трапезата. Църковните празници, съчетани с постите, се превръщат в естествен мерител на човешкия житейски цикъл през Средните векове.
Петровден и Еньовден стават ориентир за летните стопански дейности, а Димитровден - за зимните. Най-мрачните и студени дни в годината са наречени "мръсни" - времето от Зимното слънцестоене до Коледа (която по българския календар е била през януари).
Празникът означава, че няма да се работи на феодалната нива, означава и край на постите (които предвид липсата на скъпото тогава месо не са били така проблемни - б.а.) - т.е. идеално време поне за няколко часа да се хапне и пийне както трябва. После пак пости до следващия голям празник.
Традицията на богатата празнична софра получава стабилна подкрепа и от мюсюлманската обредност в лицето на Рамазан Байрам, който започва да оказва влияние по нашите земи през XV век.
След тежък месец на пости, мюсюлманите прекарват три дни в консумация и празненства. Както е добре известно, българите не се свенели да се почерпят и за Байрам. Достатъчно е да и спомним всички разкази и апокрифи от Османското владичество за "села със смесено население, празнуващи заедно и едните, и другите празници".
"Нашествието" на изкушения като баклава, кадаиф, разни видове сладкиши, толумбички и прочие, с нищо не улеснява прокарването на ясна линия между празник и софра.
Още повече, че нищетата на трапезата си остава масов проблем за българите под османска власт.
Тази симбиоза на свещеното за душата и свещеното за стомаха се гради с векове и достига до съвременната си кулминация. Под натиска на разпадащото се родово общество, научната революция, комунизма и светското образование, за духовното остава все по-малко пространство.
И ако БКП отхвърля Христос, то в никакъв случай не отхвърля нито коледното прасе, нито агнешкото на Великден. За българина става нежелателно да ходи на църква, но пък никой не може да го спре да пие и да яде у дома по празници. За Партията е повече от щастливо обстоятелство утвърждаването на "светата мъченичица Ракийчица" (по "Черно Фередже") като съсредоточите на българския духовен порив.
Жалкото е, че в тази простонародна идилия, духовният смисъл на Християнството е загубил всякакво присъствие. Попитайте случаен човек на улицата в какво се корени смисълът на Коледа или Великден и ще ви посрещне поглед, изпълнен със съмнение, че май се опитвате да прецакате жертвата на вашата анкета.
Ще имате повече късмет с някое духовно лице, което ще ви разясни смисъла на празника, но с ясната бележка под линия, че само чрез Църквата може да познаете и достигнете този смисъл, понеже все пак Бог е непознаваем и неразбираем за хората, но Църквата (която е съставена от хора), ще ви разтълкува волята Му.
Раннохристиянската или по-скоро нека кажем оригинално християнската идея за общение на вярващите директно с Господ, но и по между им, е отишла на кино.
Идеята, че на Великден се събираме заедно, като малки фигурки, изгубени в гъстия Мрак, настъпил над вселената със смъртта на Спасителя, че там, в храма, си разменяме пламъка на възкресението и го разнасяме навред по света, разпръсквайки Мрака и носейки надеждата за победата на душата над смъртта, всичко това отива по дяволите. Ама този огън донесен ли е от Йерусалим? Ама не е ли?
Няма значение от къде е донесен, хора! Огънят е просто огън, онова, което носите в душата си е Нетленният пламък. Виното и хляба не са истинската плът и кръв на Христа - те са метафора, с която физически да обясните духовният смисъл на Причастието.
Със същия успех причастието може да се направи с вода, портокалов сок или джин с тоник - това са просто продукти на човешкия труд или природата. Християнството е било, е и ще бъде винаги за душата, а не за тялото.
Няма значение какво ядете на Бъдни вечер. Няма значение дали ще има червени яйца на Великден, нито дали яйцето от миналата година е изгнило, или не, когато го разрешеш. Няма значение дали се кръстиш от ляво на дясно и от дясно - на ляво.
Няма значение дали си погребал баба си в гробищата цяла, или кремирана, или си разпилял останките ѝ в морето. Баба ти е мъртва - нейната душа не е там. Тя няма да яде житото, няма да пие виното, няма да изпуши цигарата, оставена до гроба. Тя е на едно по-добро и прекрасно място, където нито виното, нито житото, нито цигарите имат значение. Това не значи че душата ѝ и мислите ѝ не са с вас.
Почитайте хората заради хората, които са били в душите си, а не заради тленните им удоволствия и пороци. Баба ви, дядо ви, майка ви или баща ви, брат ви или сестра ви, децата ви - те са били и остават прекрасни хора, които трябва да помним с думите и делата, а не със софрата.
Христос е жертвал всичко за човечеството и е оставил наследство от прекрасни и дълбоки слова, достижими и разбираеми от хората и без тълкуватели и посредници. Помнете и почитайте Христос с прошката, любовта и състраданието, а не със свинското, ракията и яйчената салата.
